— Може да се каже — заяви Бен, който срещна погледа му, но продължи да се усмихва. — Ще ви бъда благодарен, ако ме упътите как да стигна дотам.
На улицата отвън облеченият в кожени дрехи мотоциклетист седеше върху машината и нервно форсираше двигателя. Беше вдигнал нагоре визьора на каската си и надвесен над резервоара за гориво, говореше тихо с шофьора на лъскавия черен рейндж ровър, който току-що бе спрял до него. Лицето на шофьора беше продълговато и изпито. Нахлупената ниско над челото му плетена шапка скриваше белега над едното му око.
В колата имаше още петима мъже и всички гледаха към кръчмата, пред която бе паркирана малката спортна мазда. Същото правеше и пътникът на задната седалка на мотора, чието лице не се виждаше зад тъмния визьор на каската.
Рошавото куче в маздата бе скочило на крака върху седалката и ги наблюдаваше напрегнато през стъклото. Зъбите му се оголиха и от гърлото му излезе глухо продължително ръмжене.
Мотоциклетистът размени още няколко думи с шофьора на джипа, кимна и потегли. Двигателят на рейндж ровъра изрева тихо и се отдалечи бавно от кръчмата. Шофьорът посегна към мобилния си телефон.
Колата спря на петдесетина метра по-нататък. Фаровете угаснаха. Хората вътре зачакаха.
След безкрайно пътуване в тесния задушен автобус Уесли Холанд най-после пристигна на Саут Стейшън в Бостън. Придобил опит в пътуването инкогнито, той плати в брой билета си за следващия автобус, който го закара заедно с безценния му багаж до градчето Фалмът на Кейп Код. Когато слезе в живописното село Уудс Хоул в покрайнините на Фалмът, вдиша жадно студения океански въздух и сърцето му подскочи от радост.
Беше успял. Намираше се съвсем близо. Само едно кратко пътуване с ферибота го делеше от крайната цел. Докато крачеше забързано към пристанището, Уесли се озърна наоколо; от преследвачите му нямаше и следа. Беше абсолютно сигурен, че им е избягал. Следващият ферибот тръгваше едва след няколко часа и той се настани в уютното фоайе на близкия хотел. Поръча си чаша коняк, за да се сгрее, погледна през прозореца и си помисли за убежището, което го очакваше само на десетина километра от там.
Скоро щеше да пристигне.
24
Кратките напътствия, които барманът неохотно му бе дал, се оказаха достатъчни за Бен, за да намери фермата „Черната скала“. Мъглата се бе сгъстила и покриваше като пелена всичко наоколо, докато той следваше тесния, виещ се път нагоре по склона. В ясно време гледката от тук сигурно е чудесна, помисли си той. Не и тази вечер.
Още щом видя разнебитената порта, разбра, че е намерил мястото. Който и да бе изрязал името в дървото, го бе направил много отдавна, в дните, когато собствениците все още се бяха грижели за имота си. Разкривените думи, написани с бяла боя отдолу: „Частна собственост — разкарай се!“, бяха значително по-отскоро и разкриваха повече за характера на сегашните обитатели.
Бен слезе от колата, за да отвори портата, и пое по изровения път. „Льо Крок“ беше много по-подходящ за този терен; ниската мазда на няколко пъти остърга с ужасен звук дъното си в неравностите.
Когато огледа покрития със скреж двор, Бен веднага си представи какви хора биха допуснали децата им и техните приятелчета да използват това място за пиянските си оргии — застаряващи хипита от средната класа, обути в сандали и свиващи цигари с марихуана. Ако съществуваше някаква граница между декадентско-бохемския шик и пълната небрежност, ферма „Черната скала“ отдавна я бе преминала. Софи Норингтън съвсем точно я бе определила като „мрачна и печална“. Описанието на Саймън — „полусрутена“ — също не беше далече от истината.
Бен паркира маздата пред ниската разрушена стена, която ограждаше старата каменна къща.
— Ти стой тук — каза на кучето.
Той отвори вратата на колата и чу силна музика в далечината — протяжен вой на китара в съпровод на бас и барабани. Обърна се и видя, че идва откъм хамбара, който се издигаше като огромен, заплашителен силует в отсрещния край на двора. През цепнатини в стените се процеждаха лъчи ярка светлина. Бен тръгна към шума, скрежът скърцаше под краката му. В мъглата се различаваха очертанията на две-три евтини коли, каквито обикновено се карат от студенти. Ако фермата се намираше в Калифорния, сред тях щеше да има и няколко мотора „Харли Дейвидсън“. Но тук не беше Калифорния.