Когато се приближи до хамбара, Бен забеляза, че музиката се изпълнява на живо. Звучеше накъсано и фалшиво — явно музикантите бяха твърде неопитни, пияни или надрусани, за да поддържат равномерен ритъм. Той намери вратата в тъмното, бутна я и влезе. Горещ въздух, примесен с алкохолни изпарения и цигарен дим, го блъсна в лицето. Шумът беше непоносим.
Подът на хамбара представляваше отъпкана пръст. Стените бяха от ръждива гофрирана ламарина, вързана на места с тел. Мощните халогенни крушки, висящи на преметнати върху подпорните греди жици, криеха сериозна пожарна заплаха, но не колкото древната чугунена печка, поставена върху четири тухли в ъгъла.
Голяма част от топлината в хамбара не идваше от тази печка, а от трийсетината човешки тела, които танцуваха в ритъма на музиката — млади мъже и жени, повечето едва излезли от тийнейджърска възраст. Изглеждаха почти толкова пияни, колкото и музикантите на импровизираната сцена, затрупана с бутилки, преплетени кабели и надути до краен предел усилватели. Соло китаристът плъзгаше празна бирена бутилка по струните на инструмента, който издаваше ужасен стържещ шум, придружен от яростното думкане на баса и барабаните. Трясъкът от един артилерийски полигон навярно би звучал по-мелодично.
Бен поклати глава и се замисли дали на тяхна възраст също не бе изглеждал толкова идиотски.
Малцина от събралите се изобщо забелязаха присъствието му. Върху едно изтърбушено канапе в ъгъла седяха младо момиче, заспало или изпаднало в кома, луничаво момче с рижава коса, върху чието рамо тя бе облегнала глава, и още един субект, който всеки момент щеше да повърне. Бен прецени, че рижавият е най-контактен, и се обърна към него.
— Търся Джуд Аръндел — изкрещя той в ухото му.
Няколко секунди младежът го гледаше безизразно, после разбра въпроса и кимна към страничната врата.
— В къщата са — отговори заваляно. — Искаш ли да си дръпнеш? — Ръката му поднесе към Бен смачкана цигара с марихуана.
Бен пренебрегна предложението. Доволен да се махне от шума, излезе от хамбара и закрачи към къщата. Малки звънчета, закачени над входната врата, подрънкваха от студения ветрец. Той посегна да почука, но вместо това реши да опита дръжката на вратата. Беше отключено.
Влезе в антрето. Ноздрите му се изпълниха със сладникава миризма на влага и плесен, примесена с дим от ароматни пръчици. На отсрещната стена беше закачен символ „Ин-Ян“, голям колкото колело на камион; до него висеше оръфан плакат на „Лед Цепелин“. Като цяло къщата изглеждаше малко по-добре от хамбара. Явно родителите на Роби посещаваха имота си поне веднъж годишно.
Откъм стълбището се чу шум от тоалетно казанче. След миг на горната площадка се появи рошав младеж приблизително на възрастта на Джуд Аръндел. Той заслиза надолу, но спря по средата на стълбите и се вторачи в Бен.
— Кой сте вие?
— Ти ли си Роби?
— Аз съм Марк — отвърна младежът и добави: — Свиря в групата.
— Къде е Джуд Аръндел?
— Кой пита? — попита Марк и изпъчи гърди.
Бен стоеше и го наблюдаваше. След няколко секунди Марк отмести поглед встрани; смелостта му се бе стопила. Той посочи към една врата в дъното на първия етаж.
— Там е. Играе карти с Роби.
Миризмата на алкохол беше силна, когато Бен влезе в сумрачната, огряна от свещи стая. Около една очукана маса бяха насядали шестима младежи в различни степени на алкохолно опиянение. Никой от тях не забеляза Бен. В даден момент играта на карти се бе изродила в състезание кой може да изпие повече от каната с коварна смес от тъмна бира, евтино червено вино и водка, която обикаляше от уста на уста. Първата жертва вече лежеше в безсъзнание върху плота на масата.
Бен моментално позна Роби — името бе написано с големи букви върху червения му суитчър. Беше на двайсет и една-две години, с наднормено тегло, и напразно се опитваше да си пуска брада.
До Роби, облегнат назад на стола, седеше атлетичният млад мъж, чиято снимка Бен бе видял в къщата на енорийския свещеник, и се смееше на някаква шега. Джуд изглеждаше също като на снимката с малката разлика, че гъстата му коса бе изсветляла още повече от яркото слънце на Нова Зеландия и водолазният му костюм бе сменен с топло яке. Без да спира да се смее, той се пресегна към каната със смъртоносната смес.
Бен нямаше никакво желание да съобщи ужасната новина на човек, който бе на път да се напие до безсъзнание. Той пристъпи енергично в светлината на свещите, пресегна се и го стисна за китката, преди ръката му да бе стигнала каната.