Джуд отвори рязко вратата на маздата и излезе навън. Закрачи в кръг по заскрежената трева. Лицето му бе изкривено от болка, дъхът му излизаше с хрипове от гърдите. Той се обърна към колата и извика с прегракнал глас:
— Ти пък откъде знаеш, по дяволите? Кажи ми! Защо точно ти идваш да ми го съобщиш?
— Присъствах, когато се случи — отвърна тихо Бен. — Много съжалявам.
Джуд клатеше глава като обезумял.
— Не, не, не! Не може да бъде, абсурд! — Той извади телефона си от джоба на якето и започна трескаво да натиска клавишите.
Бен знаеше кой номер набира.
— Вкъщи няма никой, Джуд.
Младият мъж държеше телефона до ухото си, прегърбен напред в очакване на отговор. Надяваше се с цялото си същество, че всичко ще се окаже една жестока шега. След малко затвори, но после, изглежда, му хрумна нещо и той избра нов номер. За миг лицето му просветна.
— Не, не! Почакай! Имам съобщения!
— Всичките са от мен, Джуд — заяви Бен.
Джуд му махна да замълчи. С всяко изслушано съобщение лицето му ставаше все по-бледо, сякаш надеждата беше цвят, който бавно напускаше тялото му.
Ръката, с която стискаше телефона, се свлече безжизнено надолу. Той се подпря на стената, прегърби се още повече, после изведнъж се наведе напред и започна да повръща с всички сили.
Бен слезе от колата, отиде при него и сложи ръка върху рамото му.
— Съжалявам.
— Но това е невъзможно! — извика Джуд през бликналите сълзи. — Никога повече да не ги видя? Не, изключено!
— Сега са на едно по-добро място — каза Бен.
Джуд се извърна към него и го прониза със зачервените си очи.
— Ти да не би да вярваш, че съществува рай?
Бен не отговори. Не знаеше какво да вярва. Замълча и за няколко минути остави младежа насаме със себе си. Облегнат на маздата, той запали цигара и проследи с поглед дима, който бе отнесен от студения вятър. Чудеше се по какъв начин да разкаже на Джуд останалото. Обяснението, че катастрофата не е била нещастна случайност, му се струваше по-трудно от новината за смъртта на родителите му.
— Няма как да си тръгна — заяви накрая Джуд. — Дойдохме с колата на Роби, но той е пиян и не може да кара. Ще ме върнеш ли обратно?
— Затова съм тук — отговори Бен. — Отиди да си събереш нещата.
— Нещата ми не са от значение.
— Напротив. Отиди и ги вземи.
— Трябва да кажа на Роби какво се е случило.
— Добре, но побързай.
Джуд сведе глава и тръгна бавно към къщата, като бършеше очи с длан. Бен се чувстваше виновен, както и бе очаквал. Сигурно цял месец щеше да си задава въпроса дали по най-добрия начин бе съобщил новината на Джуд. А може би нямаше добър начин. Той пусна Рошльо да потича из двора и допуши цигарата си. Кучето започна да души наоколо, като вдигаше крак на всичко, което му се изпречеше.
След няколко минути Джуд излезе от къщата с раница в ръка. Очите му бяха още по-зачервени от преди. Без да продума, той пъхна раницата в багажника и седна на седалката до шофьора. Рошльо се метна в краката му.
— Готов съм — прошепна момчето. — Да вървим.
Маздата заподскача по коларския път към шосето.
Джуд продължаваше да мълчи, докато двамата пътуваха в мрака. Мъглата над блатата се сгъстяваше, видимостта беше под двайсет метра. Бен гледаше съсредоточено пред себе си. Отоплението работеше с пълна сила и изпълваше купето с горещ застоял въздух.
До него Джуд се повъртя неудобно на седалката, след което напипа ръчката и свали облегалката си назад.
— Трябва да поспя — каза той. — Събуди ме, като стигнем в Оксфордшър.
— Не отиваме там — отвърна Бен и се подготви психически за онова, което щеше да последва.
Джуд подскочи като ужилен.
— Какво говориш? Къде отиваме тогава?
— Не мога да те закарам вкъщи, Джуд.
— Не разбирам. Ти ме увери, че си дошъл да ме вземеш.
— Да, но не уточних къде смятам да те заведа.
Джуд се намръщи.
— Я чакай малко…
— Слушай, Джуд, още не съм ти разказал всичко.
— Направи го тогава.
— За мен това не е никак лесно…
— Кое? Какво?
Бен отмести очи от шосето и го погледна.
— Смъртта на родителите ти не беше случайност — заяви той.