— Но ти току-що спомена, че са загинали в катастрофа! — отвърна изненадан Джуд.
— Така е. Но в катастрофа, предизвикана от друг човек. Нарочно.
— Искаш да кажеш, че са убити! — избухна Джуд. — Но защо?
— Заради работата на баща ти.
— Убили са го, защото е викарий?
— Не, заради нещо друго, върху което е работил с още няколко души. Таен проект, който е предизвикал гнева на група лоши хора. Те са решили да навредят на семейството ти.
— Какъв проект? — извика Джуд. — Какви лоши хора? Баща ми беше енорийски свещеник! Това са пълни глупости! Какъв си ти, някаква шибана откачалка ли?
— Иска ми се да бях — отвърна с равен тон Бен. — Иска ми се нищо от станалото да не беше истина. Но независимо дали ми вярваш, баща ти би желал да те опазя от беда. Той знаеше, че има неприятности, и потърси помощта ми.
— Защо? — попита настойчиво Джуд.
— Защото работата ми е да помагам на хората. Няма да ти позволя да отидеш там, докато не разбера какво става.
— Но аз трябва да се върна! Настоявам да ги видя!
— Не, Джуд.
— А погребението?
— Съжалявам — заяви Бен.
Очите на Джуд заблестяха в мрака.
— Значи не мога да отида на погребението на собствените си родители?
— Каквото и да направиш, няма да ги съживиш.
— Да го духаш!
— Благодаря.
— И къде си мислиш, че ме водиш?
— Във Франция — обясни Бен. — Имам къща в Нормандия. Там ще бъдеш в безопасност.
Джуд го изгледа подозрително. След кратко мълчание промърмори:
— Родителите ми никога не са споменавали човек на име Бен.
— Познавахме се отдавна, преди да се родиш. Бяхме състуденти.
Джуд не сваляше очи от него.
— И очакваш да ти повярвам без каквито и да е доказателства? Смяташ, че ще ме заведеш някъде във Франция, просто ей така? Няма да стане. Освен това — добави той — не мога да пътувам извън страната, защото нямам паспорт.
— А от Нова Зеландия как се прибра, с плуване ли? — попита Бен. После добави с по-мек тон: — Виж, Джуд, всичко ще мине много по-лесно, ако ми съдействаш. Позволи ми да ти помогна.
— Не се нуждая от помощта ти! Искам да се върна у дома. Спри колата!
Бен продължи да кара, без да каже дума.
— Не ме ли чу? — изкрещя Джуд. — Спри шибаната кола! Веднага!
Той не отговори и Джуд посегна към волана. Бен го плесна през ръката и го блъсна обратно на седалката. Кучето залая бясно. Джуд замахна с юмрук и улучи Бен в челюстта.
Ударът беше силен и за момент Бен усети, че му причернява. Джуд посегна отново към волана, но този път той не успя да му попречи. Колелата нагазиха в преспите сняг до шосето и маздата поднесе. С огромно усилие Бен овладя колата и спря, преди да се забият в каменната стена отстрани. Двете предни гуми затънаха в канавката и двигателят угасна.
— Е, браво! — ядоса се Бен и разтри мястото, където го бе ударил Джуд. — Това беше наистина зряла постъпка.
Джуд мълчеше. Преди Бен да може да реагира, той отвори вратата и изскочи от колата.
— Джуд! — извика Бен.
Но младият мъж вече тичаше с всички сили в мрака. Кучето се втурна с весел лай навън, сякаш участваше в игра, измислена специално в негова чест.
Бен изруга гневно и отвори със замах вратата си.
— Джуд! — изкрещя той. — Джуд! — Гласът му заглъхваше в непрогледната мъгла. — По дяволите! — Нямаше друг избор, освен да го последва.
Бен се затича, колкото го държаха краката. Обраслият с мъх каменист склон се изкачваше стръмно нагоре. Джуд вече бе потънал в мрака и Бен изпита ужас при мисълта, че го е загубил. Той побягна още по-бързо. Леденият порив на вятъра разтвори за миг мъглата пред него. В далечината се виждаше Джуд, който скачаше като обезумял от камък на камък. Бен отново го извика по име. Джуд не се обърна и изчезна в мъглата.
Бен продължаваше да тича, като се препъваше по неравната планинска пътека. Под обувките му скърцаха камъчета. Натам ли бе тръгнал Джуд? Той се спря и се заслуша. Малко под него, някъде вляво, се чу кучешки лай и Бен разбра, че младежът е сменил посоката.
Погледна към склона и го зърна на двайсетина метра по-надолу, едва различим в мъглата. Беше се заковал на място. Пътят му бе препречен от гъсти храсти и купчина огромни камъни, вероятно паднали преди векове от гигантско свлачище.
Явно не бе забелязал Бен над себе си. Поколеба се за момент, после се закатери по камъните, сякаш вярваше, че оттам е верният път за бягство и че от другата страна го чака кола, която ще го откара вкъщи.