Бен погледа известно време, след което се обърна и внимателно тръгна към твърдата земя.
29
— Не мога да повярвам какво направи с този човек — каза сърдито Джуд, когато Бен се върна при маздата.
— Предупредих те да не гледаш.
Изпаднал в шок, Джуд не отговори. Изчака няколко секунди, извади телефона от джоба си и започна да набира някакъв номер.
— Какво правиш? — попита го Бен.
— А ти какво мислиш? Викам полиция!
Бен се приближи към него и измъкна телефона от ръката му.
— Да, но друг път.
— Хей! Я ми го дай!
Бен хвърли апарата в тресавището, където рейндж ровърът вече бе изчезнал под повърхността. Чу се плясък и той потъна почти мигновено.
— Телефонът ми!
— И бездруго не го вдигаше.
— Не, не може да е истина — изстена Джуд, след като седна върху една туфа трева и разтри лицето си с длани. — Сигурно сънувам кошмар. — Той изгледа ядосано Бен. — Кой си ти, по дяволите?
— Вече ме пита и аз ти отговорих. С родителите ти се познавахме от университета. Бях състудент на баща ти.
— Ти си учил богословие?
Бен кимна.
— Що за богослов стреля по живи хора и ги дави в блатата?
— Правил съм и други работи, за които е по-добре да не знаеш.
Джуд изсумтя.
— Да бе! Остава да ми кажеш, че си бил командос или нещо такова.
Бен оглеждаше мълчаливо маздата. По нея нямаше нито едно здраво стъкло, каросерията й бе надупчена от куршуми. Едва ли би се набила на очи в Кабул или Триполи, но по пътищата на Англия щеше да му навлече излишни неприятности.
Той извади от колата пътната си чанта. Зеленият брезент бе надупчен от куршуми. Първата му мисъл беше за лаптопа на Саймън. Страховете му се оправдаха — няколко куршума го бяха пробили като парче картон. Фирмената гаранция на „Тошиба“ със сигурност не покриваше преки попадения от 9-милиметров картечен пистолет. Когато вдигна лаптопа, пластмасовата обшивка се разпадна в ръцете му. Отвътре се подаваха оплетени жици и натрошени интегрални схеми. От харддиска не бе останало нищо; шансовете на Бен да научи повече за книгата на Саймън се изпариха като дим.
— По дяволите! — промърмори той.
Нямаше никакъв смисъл да прибира лаптопа обратно в чантата си. Той хвърли останките в маздата. Седна зад волана, запали двигателя и включи на скорост. Колата потегли рязко напред.
— Хей! — извика Джуд.
Маздата навлезе право в тресавището. Когато тинята започна жадно да засмуква колелата й, Бен се измъкна през прозореца, покачи се върху покрива и скочи на твърда земя.
Не след дълго тресавището погълна автомобила заедно с лаптопа на Саймън.
— Мама обичаше маздата — каза укорително Джуд, сякаш Бен я бе потопил от чиста лошотия.
— На сутринта тук ще гъмжи от полиция — обясни Бен, докато сгъваше приклада на пушката и я прибираше в чантата си. — Не би искал да я открият насред блатото, нали?
Той преметна чантата през рамо и закрачи през тресавището. Кучето го следваше по петите. Джуд се поколеба, после промърмори нещо под носа си и неохотно тръгна след тях.
Пътищата бяха рядкост в тази пустош и едва след дълго лутане в студената нощ те излязоха на някакво шосе.
И в двете посоки не се виждаха коли. Бен водеше, Рошльо подтичваше бодро до него, а Джуд вървеше намръщено най-отзад. Бен не му се сърдеше — много неща му се бяха събрали до момента.
Минаваше един часът след полунощ, когато стигнаха до самотна хижа. Прозорците бяха тъмни, но вътре имаше хора, ако можеше да се съди по двата автомобила, паркирани отпред — почти нов джип нисан и стар, ръждясал опел астра. Зад предното стъкло на нисана мигаше червената лампичка на алармена система. В астрата нямаше подобни екстри.
Бен пробва дръжката и вратата се отвори.
— Само не ми казвай, че ще я откраднеш — прошепна Джуд.
— Няма да я открадна, ще я купя — отвърна той. После бръкна в портфейла си, извади пет банкноти по двайсет лири и ги затисна под чистачката на нисана. Астрата едва ли струваше и толкова.
— И смяташ, че вече всичко е наред? — намръщи се Джуд.
Бен се качи в колата, бръкна под пластмасовото арматурно табло и задърпа слепешком кабелите. Намери онези, които му трябваха, и след секунди двигателят се закашля. Не звучеше напълно съсипан.