Докато Бен сипваше гориво, Джуд пусна Рошльо навън и тръгна след него, като размахваше ръце и крака, за да се сгрее. После влезе в магазинчето и застана пред бълващия горещ въздух калорифер.
Бен беше приключил на помпата и отиде да плати, когато откъм магазинчето се чу врява. Той забърза натам и завари Джуд в разгорещен спор с дебелия мъж зад тезгяха, точно под погледите на охранителните камери. Поставката за вестници беше съборена, на пода се въргаляха таблоиди, а Джуд ги тъпчеше ядосано.
— Мръсни лъжци! — извика той и очите му се напълниха със сълзи.
— Какво става тук? — попита объркано Бен.
Джуд вдигна от пода един смачкан вестник и го навря в ръцете му.
— Виж какви глупости!
Вестникът беше от тази сутрин, с дата 20 декември.
— Момчето с теб ли е? — изкрещя гневно продавачът. — Ще ми платиш за щетите, приятел!
— Я се разкарай, дебелако, да не те почна и теб! — изрева Джуд.
Мъжът почервеня и посегна към него. Бен го избута леко назад и му хвърли такъв поглед, че онзи утихна.
— Е, какво има? — попита той Джуд. После прочете заглавието във вестника и сърцето му спря.
ПИЯН ВИКАРИЙ СКАЧА С ЛОТУС ОТ МОСТА
На цветна снимка под огромните букви се виждаше смачканата кола в момента на изваждането й от реката. На заден фон беше разрушеният парапет на моста.
— Какво, по дяволите… — Бен сви юмруци около хартията, докато очите му пробягваха по текста.
Джуд грабна друг брой от пода и зачете на глас, задавен от гняв:
— „Преподобният Саймън Аръндел беше известен с бохемския си нрав и безразсъдното си шофиране. Един свидетел от мястото на произшествието сподели: Слава богу, че е нямало още коли по шосето, с тази скорост щеше да ги помете.“
Лицето на Джуд се изкриви от ярост. Той смачка вестника на топка, хвърли го на пода и започна да скача отгоре.
— Край, викам полиция! — обади се продавачът, който наблюдаваше предпазливо сцената от разстояние.
— Виж — обърна се към него Бен, — човекът е разстроен. Става дума за негови близки. — Той бръкна в портфейла си и извади две банкноти. — Ето, двайсетте лири са за бензина, петдесетте са за теб. Не се ядосвай, приятел.
Дебелакът изви устни. Не изглеждаше много убеден.
— Хайде — каза Бен. — Купи си нещо за Коледа.
Продавачът дишаше тежко и стискаше парите, докато Бен събираше разпилените вестници. Джуд беше излязъл навън.
Бен го намери при колата, където той крачеше яростно напред-назад.
— Да вървим.
— Как смеят да пишат такива неща? — избухна Джуд, след като потеглиха с колата. — Защо лъжат?
— Нали ти знаеш, че не е истина? — заяви Бен. — Другото не е от значение.
— Напротив, и още как! Твърдят, че имало свидетел. Какъв свидетел?
— Няма никакъв свидетел — отвърна Бен. — Нали ти казах? Аз пристигнах пръв на местопроизшествието.
— Значи тези хора са в състояние да изфабрикуват свидетел и да напишат куп лъжи в пресата? — Юмрукът на Джуд се стовари върху арматурното табло с такава сила, че сцепи пластмасата и остави кървава следа.
— Могат да правят каквото си искат — отбеляза Бен.
Като например да подхвърлят детска порнография в компютъра на невинен човек, преди да го бутнат от най-високия мост в Европа, добави мислено той.
Джуд покрещя още малко, после се отпусна изтощен на седалката и разтри наранените си кокалчета. Кучето скочи в скута му, подуши го по ръката и я облиза.
Над Лондон се зазоряваше, когато Бен сви в познатата тиха уличка в Ричмънд.
— Къде сме? — попита сънено Джуд. — Хей, за какво ти е Рошльо?
— Нищо лошо няма да му направя. Ти чакай тук — отговори Бен, вдигна кучето от скута му и слезе от колата.
Чувстваше се глупаво, докато вървеше към викторианската тухлена къща с куче под мишница. Беше седем без петнайсет сутринта. Дано поне Амал да ставаше рано. Бен едва го познаваше, а сега щеше да му натресе нежелан домашен любимец.
— Трябваше да те оставя в блатата — промърмори той.
Рошльо го погледна и размаха опашка.
— Шегувам се — добави Бен.
Едва бе посегнал към звънеца, когато вратата рязко се отвори. Той премигна. Насреща му се изправи Брук.