Беше застанала намръщено на прага, загърната в карирания си халат, и не откъсваше очи от него.
— Видях те през прозореца. Какво правиш тук, Бен?
— Помислих си, че няма да си вкъщи — отвърна глуповато той.
Брук изсумтя и скръсти ръце.
— Затова ли си дошъл? Защото си се надявал да не ме завариш?
— Не — възрази бързо той. — Тук съм заради това куче.
Брук се втренчи в Рошльо. Изражението й не се промени.
— Какво смяташ да правиш с него?
— Не е мое.
— Знам, Бен. Улични кучета ли събираш?
— Той ми е нещо като наследство. — Бен замълча и добави: — Добре изглеждаш, Брук. — Всъщност изглеждаше страхотно. Червеникавокестенявата й коса беше малко по-дълга от преди и се спускаше свободно на раменете й.
— Благодаря — тросна се тя. — А ти приличаш на човек, прекарал нощта в кола. — Брук забеляза калните крачоли на джинсите му. — Да не би да си газил в някакво блато?
— Нещо такова — отвърна Бен. Разговорът не започваше добре.
— Каква е тая бричка? — поинтересува се тя и погледна през рамото му към астрата. — И кой е човекът с теб?
— Дълга история — заяви Бен.
— Твоите истории винаги са дълги.
— Какво ще кажеш за кучето? — попита той.
— Какво за него?
— Смятах да помоля Амал да го вземе.
— Той има алергия към животни.
— Тогава ти? Името му е Рошльо.
— В сравнение с теб направо е зализан — каза тя. — Какво, нов подарък ли ми правиш? И предишния не съм го искала.
— Моля те за услуга. Само за малко.
— Домът ми не е приют за кучета.
— Е, добре.
— Защо не помолиш приятелката си Дарси Кейн?
Думите й бяха като удар под кръста. Той се обърна и тръгна към колата.
— Хубаво. Ще прибера този помияр. Само да не ми опикае къщата.
— Това е куче на енорийски свещеник.
— А, така може. И какво яде негово преподобие?
— Не знам. Кучешка храна, предполагам.
— Много ми помагаш, наистина. Имам малко говеждо в хладилника. — Тя помълча и изражението й се смекчи. — Съжалявам за думите си. Не биваше да я споменавам.
Бен не отговори.
— Студено е. С приятеля ти не искате ли да влезете за чаша кафе? Можеш да се измиеш в банята.
Бен помисли и поклати глава.
— По-добре да тръгвам.
— Просто така?
— Просто така — вдигна рамене той. — Съжалявам, но няма как да ти обясня. Много съм ти благодарен, Брук.
Тя се наведе и почеса Рошльо зад ухото. Кучето се мушна в къщата, сякаш живееше там от години.
— Неприятности ли имаш? — попита Брук. В очите й проблесна загриженост, която му подейства неочаквано успокояващо.
— Не се тревожи за мен — отвърна той.
— Винаги ще се тревожа за теб, и ти го знаеш. — Брук се дръпна назад в антрето, извади визитка от чантата си на закачалката и му я подаде. — Това е новият ми номер — каза тя и добави неуверено: — В случай че ти потрябва.
Той пое картичката от ръката й и пръстите им се докоснаха. Двамата си размениха няколко баналности и Бен продължи към колата. През цялото време усещаше погледа й върху себе си. Само не се обръщай, помисли си той, докато крачеше напред.
Но все пак го направи. Застанала на входа на къщата, Брук му помаха колебливо. Сърцето на Бен заби тържествуващо в гърдите. Той едва се сдържа да не побегне обратно към нея, за да я притисне в обятията си. Моментът не беше много подходящ.
— Коя беше тази жена? — попита го Джуд, когато той седна зад волана. — Изглежда готина.
— Няма значение — отвърна Бен и запали двигателя. После отново се обърна към къщата. Брук беше затворила вратата.
— Гадже ли ти е?
— Стига, Джуд.
— Какво има? Да не сте се скарали?
Бен не отговори и натисна газта.
32
След като направи резервация по телефона, Бен пристигна на фериботния терминал в Дувър минути преди отплаването на кораба в десет сутринта. Астрата беше последната кола, качила се на борда.
Наближаваше Коледа и броят на пътуващите се увеличаваше. Когато скалите на Дувър се скриха зад оловния хоризонт, Бен излезе на палубата и се облегна върху парапета. Джуд го последва.
— Така и не разбирам защо не взехме самолет — каза той.