После нещата се задействаха с обичайната бързина.
34
Единственият хотел в селцето беше „Оберж Сен Кристоф“ — средновековна гостилница, в която се провеждаше вероятно първият основен ремонт от седем века насам. Ето защо половината сграда беше скрита зад строителни скелета. Собственикът обясни, че единствената възможност за настаняване е малка стаичка с две легла. За съжаление ресторантът също беше затворен, но той им препоръча „Ше Мусташ“ в другия край на селото. Бен каза, че стаята ги устройва.
Снегът вече се задържаше по павираните улици, когато Бен и Джуд излязоха от „Оберж“ и тръгнаха да търсят ресторанта. След кратко лутане откриха старата каменна сграда на една криволичеща уличка. Табелката с името се люлееше и скърцаше на вятъра. Отвън беше паркирано очукано червено пежо пикап; в задната му част се въргаляха празни каси от бира.
Бен влезе пръв в заведението. За разлика от пустите улици навън ресторантът беше шумен и оживен. Той веднага разбра откъде идва името му — барманът беше едър, набит като мечка мъж с огромни мустаци, които навярно поддържаше от поне трийсет години.
— Bonsoir, messieurs. Je suis Moustache — посрещна ги гордо той.
Изпод пищната растителност на лицето му се подаваха едри зъби. През отворената врата зад гърба му се виждаше кухнята, в която две жени се суетяха сред дима от печката и изкусителните аромати на пържено месо, чесън и подправки.
Бен попита бармана дали биха могли да приготвят по един стек с пържени картофи за него и приятеля му.
— Няма проблем, мосю.
Докато чакаха, Бен си поръча чаша уиски.
— Искаш ли аперитив? — попита той Джуд.
Джуд набърчи нос.
— Не и такъв. Уискито е гадна напитка.
— Голям познавач се оказа! Боя се, че тук не сервират коктейли от бира, червено вино и водка.
— Много смешно. Ще си взема една бира — заяви Джуд.
— Un demi pour le gosse — обърна се Бен към мустакатия и посочи Джуд.
— Какво е „gosse“?
— Сополанко.
— О, благодаря. Като я изпия, ми поръчай нова, става ли?
Някакви мъже в другия край на бара ги чуха, че говорят на английски, и погледнаха към тях. Единият — с изпито, белязано от акне лице и зализана мазна коса — седеше прегърбен на високо столче, подпрян с лакти на плота. До него се беше облегнал едър мъж с черна брада на около петдесет години, облечен с карирана памучна риза с навити ръкави. И двамата надигаха малки чашки с безцветна течност; бутилката беше скрита зад бара.
— Eh, les rosbifs — извика мъжът с изпитото лице.
Брадатият се ухили. Някой отстрани се изсмя дрезгаво.
— Какво ни нарекоха току-що? — попита Джуд и ги изгледа.
— Ростбифи — обясни Бен. — Едно от по-любезните наименования, с които французите описват англичаните.
— Но аз дори не обичам ростбиф! — промърмори Джуд, без да изпуска от очи мъжете на бара. — Ей! Проблем ли имате? — извика той.
— По-кротко — скара му се Бен. — Не сме дошли тук, за да се бием.
— Я стига! Все едно никога не си се сбивал в кръчма.
— Нито веднъж през живота си.
Мусташ беше усетил назряващия конфликт.
— Не са лоши момчета — каза на френски той, докато наливаше бирата на Джуд. — Просто се забавляват.
— Няма проблем — отвърна Бен.
Джуд отпи от бирата. Мъжете в другия край на бара бяха загубили интерес към тях и разговаряха помежду си, като се смееха и надигаха чашките с безцветната течност.
— Май не си турист — заяви Мусташ и се усмихна лукаво на Бен.
— Не. Живея във Франция — отбеляза Бен. — Тук съм заради Фабрис Лалик. — Нека го кажа, пък ще видим какво ще стане, помисли си той.
Мусташ го изгледа с присвити очи и затрака с бирените чаши на бара.
— Отец Лалик?
Бен кимна.
— Той умря.
— Знам — отговори Бен. — Четох за случая.
— Пържолите скоро ще бъдат готови — промърмори Мусташ. Тонът му вече не беше толкова дружелюбен. — Защо не седнете на онази маса? Корин ще ви сервира храната.
— Питам се какво ли мислят местните хора за инцидента с него — продължи Бен.
— Той се самоуби. Бил е болен. Това е. Fini.
Мусташ се канеше да им обърне гръб, но Бен не отстъпи.
— Сигурно е познавал много хора тук през годините. Всички ли са на същото мнение? Някой не смята ли, че случилото се е малко странно?