— Виж, на хората им е писнало да обсъждат Фабрис Лалик. А сега ме извини, имам работа.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Не ме интересува.
— Мисля си, че повечето местни жители не вярват на историите за отец Лалик. Затова съм тук. Дойдох да открия истината.
— Да не си от полицията? Детектив или нещо такова?
— Не, просто съм съвестен гражданин. — Бен извади визитка и я остави на бара. — Това е номерът ми, в случай че някой иска да ме потърси.
Гласовете в края на бара бяха утихнали. Мъжът с брадата гледаше съсредоточено Бен. Изражението на лицето му беше непроницаемо.
Вратата към кухнята се отвори с трясък и зад Мусташ се появи забързана млада жена, понесла две димящи чинии с храна.
— Deux steak-frites!
Мусташ посочи към Бен и Джуд и жената занесе поръчката до масата в ъгъла. Така разговорът на бара приключи.
— Какво беше това? — попита с пълна уста Джуд.
— Ориентиране в обстановката — отвърна Бен.
— И ти смяташ, че някой от местните ще иска да се срещне с нас? Не видя ли лицата им, когато спомена името му?
Бен погледна часовника си. Минаваше десет. Възнамеряваше да изчака още няколко часа, преди да се отбие отново в къщата на Лалик. Може би сприхавата икономка имаше навика да си ляга късно.
Докато се хранеха, Бен забеляза, че групичката на бара започва да се разотива. Мъжът с брадата се спря при Мусташ и двамата изчезнаха за момент в някаква задна стаичка. После брадатият се появи отново с дебела пачка банкноти в ръка и ги преброи с наплюнчен пръст. Пъхна парите в задния си джоб, хвърли последен любопитен поглед към Бен и излезе навън. След няколко секунди Бен забеляза как стоповете на очуканото червено пежо се отдалечават по заснежената уличка.
35
След вечеря Бен и Джуд се върнаха в „Оберж“ и изкачиха тесните стълби към двойната стая. Стори им се малка и скромно обзаведена, но вътре беше топло и всичко работеше. Двете легла бяха прилежно оправени, с ръчно плетени покривки. Джуд се стовари върху леглото до вратата, въздъхна шумно и затвори очи. Колкото и да се правеше на непукист, за Бен беше очевидно, че е объркан и изтощен до краен предел от събитията през последните дни.
Бен хвърли якето си на другото легло, където вече бе оставил пътната си чанта, настани се в едно кресло и огледа стаята. Спартанското й обзавеждане му допадаше. Нямаше нито телевизор, нито радио, нито интернет връзка. Липсваше дори пожарен детектор. Това също му харесваше. Той извади от джоба си пакет „Голоаз“ и бензиновата запалка „Зипо“. Завъртя колелцето и вдиша жадно аромата на оранжевия пламък.
Нищо не можеше да се сравнява със запалките „Зипо“. Правеха ги в Брадфорд, щата Пенсилвания, от 1933 година. Бяха прости и здрави, преминали безброй изпитания. Надеждни и неостаряващи като автоматичен пистолет „Браунинг“. Бен поднесе пламъка към върха на цигарата и усети острия дим в гърлото си.
— Не бива да пушиш толкова — каза Джуд от отсрещното легло.
Бен затвори шумно капачето на запалката и си дръпна отново от цигарата.
— Защо? — попита той.
Джуд вдигна рамене. Все още лежеше със затворени очи.
— Ще умреш.
— Трогнат съм от загрижеността ти — заяви Бен.
— Кой твърди, че съм загрижен? Просто казах, че който пуши, умира.
Бен го погледна.
— Тоест, ако престана да пуша, ще живея вечно?
Джуд отново вдигна рамене.
— Не, разбира се. Пак ще умреш.
— Значи имам две възможности — отвърна Бен. — Мога да умра, правейки нещо за удоволствие, или да се откажа от него и пак да умра. Благодаря, но мисля, че знам кое предпочитам.
Джуд замълча. Скоро дишането му се забави и стана равномерно. Бен загаси цялото осветление в стаята, с изключение на малката лампа до креслото си. Допуши цигарата и поседя няколко минути, потънал в размисъл. „Майната му!“, промърмори накрая, извади нова цигара и щракна запалката. Нищо не се случи. Колелцето произведе искра, но фитилът не пламна. Толкова по въпроса за класическия дизайн и гарантираната надеждност. На проклетото нещо му бе свършил бензинът.
Той си спомни, че носи резервен флакон в багажа си, скочи от креслото и отвори чантата.
Първият предмет, който намери вътре, беше библията от къщата на свещеника. Погледа я няколко секунди, после я пъхна обратно и продължи да рови. Пръстите му напипаха нещо малко и твърдо. Не беше флаконът с течността за запалки, но той го извади и го стисна с две ръце.