— Тук няма никой — заяви Джуд. — Май са си направили майтап с теб.
— Имай търпение.
Докато Джуд крачеше напред-назад из осветените от луната руини, Бен седна върху купчина камъни и постави чантата между краката си. Бръкна вътре, извади флакона с гориво за запалката и започна да я пълни. Изкушаваше се да препрочете още веднъж писмото на Микаела, но се сдържа, върна флакона в чантата и закопча кожените каишки. Минаха десет минути. Петнайсет. Бен се зачуди дали загадъчният му телефонен събеседник изобщо има намерение да се появи. Може би Джуд беше прав.
Джуд се спря на място.
— Защо ме гледаш така? — попита той.
— Как те гледам? — Бен реши, че явно го прави несъзнателно.
— Да не би да си падаш по мъже? — каза Джуд.
— Май се нуждаеш от нова прическа — подхвърли Бен.
Собствената му гъста коса едва ли щеше да издържи военен преглед, но буйният перчем на Джуд със сигурност би предизвикал ротния сержант да го остриже нула номер.
— Момичетата ме харесват така — отвърна Джуд.
Минаха още няколко минути. Джуд потропваше с крака и трепереше.
— Тук е страшен студ! Как можеш да седиш неподвижно? А, досетих се: обучение в арктически условия.
— Казах ти да останеш в хотела. Нося плоска бутилка с уиски в чантата. Една глътка ще те стопли.
Джуд направи гримаса.
— Не, благодаря. Ти, ако искаш, чакай тук, докато ти замръзнат топките. Аз отивам в колата.
Щом Джуд излезе от църквата, Бен погледна нетърпеливо часовника си. Неговият човек закъсняваше с близо двайсет и пет минути. Или не бе успял да се отскубне от компанията си, или бе размислил. Бен тъкмо се чудеше дали да не си тръгне, когато откъм входа се чу шум. Той вдигна глава.
Там стоеше Джуд в желязната хватка на едър, як мъж с вълнена шапка. Едната ръка на мъжа, облечена в кожена ръкавица, го стискаше за устата; другата държеше боен нож до гърлото му. Лунен лъч се отразяваше от тясното стоманено острие.
38
Още три тъмни фигури нахлуха в църквата. На лунната светлина проблесна цял арсенал от оръжия — два пистолета с големи заглушители и един къс автомат „Хеклер и Кох“, който веднага се извъртя към Бен, когато той скочи от мястото си.
Бен погледна към пътната чанта в краката си. Гладкоцевната пушка беше вътре, със зареден патрон в цевта. Със същия успех обаче можеше да бъде в Ханой — шансовете му да разкопчае кожените каишки и да я извади, преди да го е покосила градушка от куршуми или Джуд да бъде ранен смъртоносно, бяха нищожно малки.
— Съветвам ви да останете напълно неподвижен, майор Хоуп — каза високата фигура с автомата и пристъпи напред.
Мъжът беше в края на петдесетте, висок и жилав. Луната хвърляше плътни сенки върху хлътналите му бузи и дълбоко поставените му очи. Тънките му устни бяха стиснати, гъстата му коса — късо подстригана над челото. Бен се опита да определи произхода му по акцента. Звучеше като южноафриканец, но не съвсем. Може би беше родезиец от старата школа. Едно нещо бе сигурно — не беше местен. Нито пък аматьор. Дулото на автомата, насочено в гърдите на Бен, не потрепваше. Мъжът направи две крачки напред и спря. Намираше се достатъчно близо, за да улучи целта още с първия откос, и твърде далече, за да остави каквато и да било възможност за противодействие. Всякакъв опит на Бен да му отнеме оръжието би бил равносилен на самоубийство.
Мъжът извади телефон от джоба си. Без да изпуска от очи Бен, избра някакъв номер. Обаждането беше съвсем кратко.
— Тук е Гант. Хванахме го.
Гант. Един професионалист не разкрива името си пред човек, когото смята да пощади.
Бен погледна Джуд. Едрият мъж с вълнената шапка притискаше острието на ножа към гърлото му. Очите на Джуд бяха изцъклени от ужас. От устата му изпод кожената ръкавица излезе сподавен звук.
Кожата на Бен настръхна, кръвта закипя във вените му.
— Пуснете го — каза той. — Момчето няма нищо общо с тази история. Просто е един стопаджия, когото взех по пътя.
Високият на име Гант се усмихна.
— Често ли каните стопаджии в хотелската си стая, майор?
Бен не отговори. Очите му шареха между въоръжените мъже. Двата пистолета бяха насочени към него. Нямаше накъде да мърда.
— Вече знаем кое е момчето — заяви високият мъж, без да се обръща към Джуд. — Синът на Аръндел. Или той ще ни каже всичко необходимо, или вие, майор. И не губете време. Може да не ви остава много. А сега ритнете чантата встрани, ако обичате. Разбрахме, че сте способен на изненади.