Бен остави Джуд до каменната стена и се приближи до новодошлия.
— Благодаря, но предпочитах да го разпитам — заяви той и посочи намръщено кървящия труп на Гант.
Мъжът вдигна рамене и отговори сърдито на френски:
— Така ли се обръщаш към човек, който току-що ти е спасил живота?
Бен го изгледа. Къде ли го бе виждал преди? Беше висок приблизително колкото него, с десетина години по-стар, облечен с карирана риза на селскостопански работник. Изведнъж го разпозна като един от мъжете от бара в Сен Кристоф. Онзи, който имаше някакъв бизнес с Мусташ и бе излязъл от задната стаичка с пачка банкноти.
— Кой си ти? — попита Бен.
— Казвам се Жак Рабие. Познавах Фабрис Лалик и също се опитвам да открия истината за смъртта му. — Той подритна един от труповете на пода, сякаш беше чувал с жито. — Изглежда, не съм единственият, който е искал да говори с теб.
— Ти ли ми се обади?
Рабие поклати глава.
— Сигурно е бил един от тези приятелчета. И ти се хвана в капана им, mon vieux.
— Как ни откри?
— Селото ни е малко. Знаех къде сте отседнали със сина ти.
— Той не е мой син — възрази Бен, но сам не си вярваше.
Рабие повдигна вежди.
— Прилича на теб.
— Какво разправя този? — обади се отстрани Джуд, като притискаше с длан порязаната си шия. Изглеждаше пребледнял и изтощен.
— Нищо — отвърна Бен. — Продължавай — подкани той на френски непознатия.
— Бях тръгнал към хотела, за да поговорим, но те видях да излизаш забързано от там и те проследих. Стори ми се странно, че идваш тук посред нощ, и реших да те наблюдавам. Мъжете се появиха иззад дърветата. Това също ми се стори необичайно. После сграбчиха момчето и аз прецених, че е време старият Жак да се намеси.
— Задължен съм ти, Жак. Само едно не разбирам. Ако наистина си искал да поговорим, защо носиш патлак със себе си?
Рабие вдигна нагоре револвера и се ухили. Бен никога не бе виждал оръжие с капси и черен барут в действие. Сигурно беше от втората половина на XIX век, от времето преди изобретяването на патроните с гилза и бездимния барут. В Англия човек трябваше да се сдобие с цял куп разрешителни, за да притежава такова; във Франция не съществуваха подобни ограничения.
— Винаги го нося със себе си — каза Рабие. — Нещо като предпазна мярка, откакто хвърлиха Фабрис от моста.
— Мислиш, че е бил хвърлен?
— А ти как мислиш?
Бен извади пакета „Голоаз“ от джоба си, предложи цигара на французина и сам запали една.
— Изглежда, не си от хората, които веднага викат жандармерията — заяви той и посочи труповете на земята.
Мъжът се изсмя.
— Бернар, шефът на полицията, е сред най-редовните ми клиенти. — Той се изплю. — Но останалите не са по-добри от нацистите, които убиха баба ми и дядо ми по време на окупацията. Гестапо отново се върна по тези места, само че главатарите им са в Брюксел вместо в Берлин.
Бен не попита по каква линия въпросният Бернар е сред най-редовните клиенти на Рабие, но нещо му подсказваше, че новият му приятел е в бизнеса с контрабанден алкохол. Бен бе живял достатъчно дълго във френската провинция, за да знае, че черният пазар е в разцвета си.
— Предполагам, че нямате повече светски ангажименти тази вечер? — добави Рабие.
— Светският ни ангажимент току-що приключи — отвърна Бен.
— Тогава елате с мен до фермата. Ще разкараме тия нещастници там и ще поговорим. Можете да останете през нощта.
Рабие отиде да докара пикапа си, скрит между дърветата, и го приближи на заден ход до църковната врата. Джуд се сви в дъното на порутената постройка, докато Бен и французинът вдигаха труповете от земята и ги хвърляха един по един отзад в каросерията. Рабие не се смущаваше особено от кървавия товар и дърпаше щастливо от цигарата си.
— Май не ти е за пръв път? — обърна се той към Бен с крива усмивка.
— Интересно, тъкмо се канех да те питам същото — заяви Бен.
— Истината е, че не съм го правил преди. Често обаче съм се чудил къде бих погребал някой досадник, който си позволи да се бъзика с мен.
Рабие покри труповете с брезент, привърза товара с въже към ъглите и се приготви за тръгване. Двамата с Бен се разбраха да карат един зад друг към Сен Кристоф, за да може Джуд да вземе раницата си от хотела.
— Добре ли си? — попита Бен, когато потеглиха след пикапа на Рабие.