Обзет от чувство на безсилие, Бен се канеше да се отдалечи от бюрото, но изведнъж се спря. Нещо не беше наред. Отново отвори чекмеджето и писалката се претърколи напред. Той освети вътрешността с фенерчето и опипа с пръсти задната преграда. Бюрото беше дълбоко и в другите чекмеджета ръката му влизаше чак до лакътя. Не и в това. По някаква причина долното ляво чекмедже беше с десетина сантиметра по-късо от останалите.
Когато се опита да го извади докрай, Бен откри, че нещо вътре заяжда. Изследвайки слепешком вътрешността, с върховете на пръстите си докосна малка дъсчица. Побутна я леко и чекмеджето изскочи навън. Действително беше с десетина сантиметра по-късо, но сега Бен виждаше защо: отзад имаше тайно отделение. Той се усмихна. Понякога и полицейската некадърност можеше да бъде полезна.
Тайното отделение съдържаше само два предмета: джобен скицник и телефонно тефтерче. Бен нетърпеливо вдигна скицника и го разлисти. На първата страница отец Лалик беше нахвърлял ескиз за рисунката с конете; на другите няколко се бе упражнявал за пейзажите си. Бен подозираше, че се е озовал в поредната задънена улица, и мислеше да се откаже.
Но на следващата страница намери нещо напълно различно. С молив бяха очертани контурите на меч, какъвто не бе виждал никога преди. Странно оръжие с изчистени форми, сърповидно острие и закривена дръжка, които разкриваха несъмнено източно влияние. Бен не беше експерт по хладни оръжия, но по съотношението между дръжката и острието заключи, че в действителност мечът е бил дълъг най-много метър и двайсет, не повече от голямо мачете.
Той обърна на следващата страница и попадна на нова, по-подробна скица на същото оръжие. Върху острието бяха гравирани миниатюрни надписи, но Бен не успя да ги разчете.
Едва ли беше съвпадение. Това трябваше да е мечът.
Докато гледаше втренчено рисунката, отново чу онзи шум. Този път определено не беше вятърът. Някой приближаваше към избата. Той веднага изгаси фенерчето и приклекна зад бюрото. Нямаше къде другаде да се скрие.
Вратата на избата се отвори и лампата светна. По каменните стъпала отекнаха стъпки. Бен надникна предпазливо иззад бюрото и зърна мадам Ламон. Беше по халат, сивата й коса стърчеше във всички посоки. Той едва ли не очакваше да види пистолет в ръката й. Дребна женица, голям звяр.
Когато обаче икономката слезе по стълбите, Бен я чу да си тананика под носа и разбра, че е пияна. Сигурно цяла вечер се бе наливала в стаята си, но в даден момент бе заспала и сега идваше за още. Тътрейки пантофите си по пода, старицата се насочи към малката масичка между стелажите. Настани се на стола, измъкна тапата от бутилката и напълни догоре чашката, след което я гаврътна на един дъх.
Интересно, помисли си Бен. Толкова за последното питие на мъртвеца. Какво щеше да прави сега? Дъртата алкохоличка можеше да остане тук цяла нощ. Нямаше време да я чака да се напие до безсъзнание.
Мадам Ламон се канеше да си налее още вино, когато Бен се промъкна зад нея и нахлузи на главата й калъфката на една от възглавниците върху канапето. Тя изпищя и размаха ръце. Да можеше да ме види Джуд сега, помисли си Бен, докато я връзваше за стола с въжето от завесата. Но мадам Ламон беше жилава старица и яростната й съпротива издаваше, че едва ли ще издъхне от инфаркт в скоро време.
Без да обръща внимание на приглушените й викове, Бен се върна в кабинета на Лалик и запрелиства телефонното тефтерче, което бе открил в тайното отделение на бюрото. Беше почти празно, ако не се брояха няколкото души, вписани от свещеника с малките им имена. Под буквата „С“ фигурираше Саймън и телефонен номер с префикса за Оксфордшър, а под „У“ — Уесли с международния код за набиране на САЩ. Единственото друго име, което срещна, беше на някой си Хилел с израелски номер.
Хилел. Дали това беше едрият мургав мъж с левантински черти от снимката? Ако да, отец Лалик бе пазил телефонното тефтерче единствено за връзка с участниците в екипа, ангажиран с меча. Бен си спомни за жената на име Марта и провери под буквата „М“. Там нямаше нищо, което да потвърди подозренията му, че въпросната Марта е периферен персонаж в цялата история.
Откъм избата се чуваха крясъците на мадам Ламон, която се мяташе като тигрица на стола си. Бен обаче беше майстор на възлите и се съмняваше, че икономката ще се освободи така лесно.