Той остави настрани телефонното тефтерче и отново се залови със скицника. Фактът, че отец Лалик бе нарисувал меча, му подсказваше няколко неща. Първо, беше далеч по-лесно и по-бързо да се направи снимка, отколкото да се изготви подробна скица, колкото и талантлив да бе художникът. Следователно Саймън и сътрудниците му не бяха искали да фотографират меча от страх, че снимките ще попаднат в грешни ръце. Или пък Фабрис го бе скицирал тайно от другите, по памет? Подобна прекомерна тайнственост пораждаше още повече въпроси. Какъв беше този меч?
Второ, скицата показваше, че в даден момент Фабрис се бе озовал във физическа близост до меча. Дали това бе станало в Израел? Или в Америка? Къде се намираше мечът сега?
Трето, с оглед на художническите умения на Фабрис, можеше да се предположи, че рисунката наподобява във висока степен оригинала. В този смисъл Бен не се озадачаваше от странната закривена форма на оръжието, а от неговата изчистеност, от липсата на каквато и да било украса. Според личния му опит и познанията му по история хората се избиваха, за да притежават даден предмет, ако той имаше някаква особена стойност, изразена в пари. Меч с голямо историческо значение, принадлежал на някой крал или император, би трябвало да е богато украсен със скъпоценни камъни и да носи гравираните инициали на най-знаменитите древни майстори. Но в случая нямаше нищо подобно.
Вероятно е от масивно злато, помисли си Бен. Не можеше да определи от рисунката. Но дори и да беше златен, какво толкова? Човек, разполагащ с ресурса да наема частни армии, да подслушва телефонни разговори и да инсценира злополуки, би трябвало да е в състояние да си купи всичкото злато на света. За какво му е някакъв си меч?
Въпросите изникваха един след друг, но Бен не очакваше да намери отговорите им тази нощ. Той прибра скицника и тефтерчето в джобовете си, след което взе фенерчето и телефона на Лалик от бюрото. Отиде към стълбището, изгаси осветлението в избата и запали фенерчето. После се приближи до стола, където се мяташе вързаната мадам Ламон. Освободи едната й ръка и пъхна в нея телефона. Когато махна калъфката от главата й, старицата го обсипа с ругатни.
— Обади се на внука си — каза на френски Бен, излезе от тъмната изба и затвори вратата след себе си.
Щом се появеше полицията, той щеше да бъде далече от там.
42
Когато Бен се върна във фермата, Жак Рабие беше заспал върху старото канапе в кухнята и хъркаше гръмогласно. Самият Бен не помнеше кога за последно бе затварял очи. Той седна уморено до изцапаната кухненска маса и извади от джоба си телефона и тефтерчето, което бе прибрал от кабинета на отец Лалик. Разгърна го на буквата „У“ и избра номера на американеца Уесли.
Наближаваше четири сутринта във Франция; в Щатите беше късен следобед или вечер, в зависимост от времевата зона. Свободният сигнал прозвуча няколко минути в слушалката, преди да прекъсне. Нямаше телефонен секретар. Бен вдигна рамене и отвори на буквата „Х“ за Хилел. Въведе номера и зачака. В Израел сигурно се зазоряваше, напълно възможно бе някой да е вече буден и да вдигне телефона.
След няколко позвънявания отговори женски глас на иврит, забързан и насечен като картечен откос. В курса по богословие Бен бе изучавал библейски и класически иврит, но познанията му по съвременния език бяха ограничени и той не разбра почти нищо от казаното.
— Търся Хилел — заяви на английски той и жената му отвърна с изкуствен американски акцент, характерен за хората, усвоили езика извън Англия.
— Тук е кафене „Хилел“ на площад „Цион“ — обясни тя. — Хилел още го няма.
Наоколо се чуваха музика и оживени гласове. Бен знаеше от опит, че такива кафенета често са отворени цяла нощ. Самият той бе посещавал хиляди подобни заведения в Близкия изток и Африка и живо си представяше обстановката — спартанския интериор, износените мебели, задимената атмосфера и уморените келнерки, препускащи между масите по дванайсет часа на ден.
— Площад „Цион“ в Йерусалим ли? — попита той, след като си спомни мястото от последното си пътуване до там.
— Именно — отговори жената. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Хилел ще дойде ли по-късно? — поинтересува се Бен.
— Той не идва толкова често. Сигурно ще намине късно следобед. Кой се обажда?
Бен прекъсна връзката и веднага потърси кафене „Хилел“ в интернет. От артистично оформения сайт научи, че това е популярно денонощно заведение на площад „Цион“, недалече от улица „Яфо“ в сърцето на Западен Йерусалим. Беше собственост на Хилел Зада и съпругата му Аяла.