Когато разгледа снимките, той си даде сметка, че тотално се е излъгал в представите си за него. Елегантният интериорен дизайн не отстъпваше по нищо на модерните заведения в Лондон, Париж и Рим. Усмихнатите собственици стояха пред бара, заобиколени от обстановка, в която очевидно бяха инвестирани много пари. Аяла беше слаба дребничка жена в средата на петдесетте, с черна, леко прошарена коса; съпругът й беше едър, мускулест тип на около шейсет, облечен с ярка риза на цветя, под която се подаваха дебели златни ланци. На косматата му китка се открояваше още по-масивна златна гривна.
Бен не виждаше израелеца за пръв път. Определено беше същият човек от снимката с Уесли, Саймън и Фабрис Лалик.
— Открих те! — прошепна той.
Откъм канапето се чу пъшкане и Бен се обърна. Рабие се бе събудил.
— Върнал си се — промърмори французинът. — Колко е часът? — Той погледна часовника си и изпсува. Надигна се сковано, прозя се и посегна към лавицата, където държеше малките чашки и една от бутилките без етикет. — Е, как мина? Мадам Ламон създаде ли ти неприятности?
— Беше кротка като ангел — каза Бен.
Рабие напълни догоре две чашки, плъзна едната през масата към Бен и седна тежко на дървения стол с другата. После я вдигна.
— Salut.
— Salut. — Бен нямаше нужда от подобно питие в момента, но все пак отпи от чашката и усети как тялото му пламва. — Къде е Джуд? — попита той, след като отново можеше да движи езика си.
Рабие облиза устни и посочи към тавана.
— В спалнята за гости. Спеше като бебе, когато влязох там за последно. Никога не съм виждал по-изтощен човек.
— Последните два дни му се случиха доста неща.
— И ти не си особено свеж, приятелю. Почини си.
— Има време за почивка — заяви Бен.
— Да, в гроба — ухили се Рабие. — Тогава седни и изпий още едно. Ще ти се проясни главата.
Бен не беше толкова сигурен. Той показа на Рабие скицника на отец Лалик. Французинът се загледа тъжно в рисунките на приятеля си, а когато стигна до меча, сбърчи чело.
— Що за меч е това? — попита той и се почеса по брадата.
— Едва ли ще намериш такъв във военноисторическия музей в Париж. Допускам, че е източен. Нека видим дали ще открием нещо подобно в интернет.
Бен влезе в търсачката на телефона си, написа „източен меч“ в полето и натисна бутона „Изображения“.
Върху малкия дисплей изскочиха всевъзможни картинки. Той прегледа отоманските ятагани и арабските ханджари, зловещите саби и ками на афганистанските воини. Тук-там се появяваха облечени оскъдно танцьорки на кючек, които размахваха извити остриета над главите си. Нищо обаче не съвпадаше напълно с оръжието от скиците. Бен откри известна прилика със сърповидния меч на древните египтяни, наречен „хопеш“.
— Не знам — въздъхна той и отново се загледа в по-детайлната от двете рисунки на отец Лалик. — Но явно става дума за много стар предмет. Поне от хиляда години насам никъде по света не се ползват такива мечове.
Двамата поседяха още малко, унесени в разговор за изгубени приятели и починали съпруги.
— Моята Брижит почина от рак — заяви Рабие.
Бен му разказа накратко за Лай. Беше му приятно да поговори с някого. Накрая, след като засити апетита си за домашно произведено ракетно гориво, Рабие стана и свари кафе на газовия котлон. Бен прие с благодарност топлата напитка.
— Относно предложението ти, Жак. Още ли искаш да се грижиш за Джуд?
— Може да ми помага във фермата. Ще му намеря с какво да се занимава, няма да скучае. Защо, да не би да заминаваш?
Бен кимна.
— Случаят не е приключен. Нито пък ще става по-лесен или по-малко опасен.
Рабие се пресегна към омазаното с петна от пръсти чекмедже на кухненския шкаф, издърпа го и извади отвътре стария револвер.
— Вземи го — каза той и плъзна оръжието по масата.
— Благодаря ти, Жак, но не мога да го взема там, където отивам. Същото важи и за пушката. Ще я оставя при теб.
— И къде отиваш?
— Към летището в Тулуза. После ще отпътувам за Йерусалим през Париж. Но не споменавай нищо пред Джуд. Той ще тръгне след мен, а аз не искам да го намесвам повече в тази история.
Рабие се ухили.