— Моят баща — повтори момчето — беше добър човек, нали?
Бен въздъхна с облекчение.
— Да, Джуд.
— А аз се отнасях ужасно и с двамата. Особено с баща ми.
— Недей да мислиш така.
— Но е истина, нали? Той винаги ме е подкрепял. Въпреки че се карахме, можех да разчитам на него. Знам колко държеше да си бъда у дома за Коледа. А дори това негово желание не успях да изпълня. Исках само да се наливам с онзи нещастник Роби и тъпите му приятели. — Гласът му се сподави. — Дори не се сбогувах с тях. Пет пари не давах. Докато са умирали, аз съм се забавлявал. А сега никога повече няма да ги видя. С какво са заслужили такъв син?
— И двамата те обичаха много — каза единствено Бен.
След известно време самолетът излезе от облаците и започна да се спуска към летище „Бен Гурион“, на петдесетина километра от Йерусалим. Когато кацнаха и машината спря пред терминала, настроението на Джуд видимо се подобри.
След като минаха през паспортен контрол, те се качиха на препълнения микробус за Йерусалим, сгушен високо горе сред хълмовете на Юдея. На влизане в града пред тях се изправиха модерни многоетажни сгради, облицовани с варовик, който розовееше на светлината от залязващото слънце. На запад се простираха маслинови горички и обработени ниви; на изток започваше нажежената пустиня в долината на река Йордан.
Централните части на Западен Йерусалим бяха кипящ лабиринт от ресторанти и кафенета, търговски улици, туристически атракции и сувенирни магазинчета, банки и бюра на авиокомпании, кина и нощни барове. Трафикът беше много оживен.
— Прилича на всеки друг град — отбеляза Джуд, когато двамата слязоха от микробуса и се смесиха с тълпата.
Бен вече се оглеждаше за такси, което да ги откара до площад „Цион“.
— А ти какво очакваше? Кервани от камили, крачещи през пустинята ли?
— Значи си бил в Йерусалим и преди? Какво си правил тук?
Бен вдигна рамене. Спомни си бясното препускане с мотоциклет из града, когато половината полиция на Йерусалим го бе гонила по петите. Тогава бе бързал да спре наемен убиец, опитал се да взриви бомба по средата на Храмовия хълм и да разпали Трета световна война.
— Бях на кратка почивка — отвърна той и махна на едно очукано такси.
Кафене „Хилел“ се оказа по-голямо и по-лъскаво, отколкото на снимките в сайта. Още на входа ги посрещна силна глъчка, примесена с аромат на кафе и прясно изпечен хляб. Те намериха малка масичка до прозореца, който гледаше към оживения площад. Менюто предлагаше всевъзможни ястия — домашно приготвен хумус, салати, сандвичи и омлети. Джуд обяви, че умира от глад, и си избра сандвич с фалафел. Бен си поръча турско кафе и попита тъмнокосата келнерка дали Хилел е в заведението. Не беше, но тя го увери, че всеки момент може да се появи.
Докато чакаха поръчките си, Бен и Джуд почти не разговаряха. Джуд изгълта лакомо сандвича си и поиска втори. Бен нямаше апетит и чоплеше разсеяно в чинията си с табуле и студено месо, които прокара с още едно турско кафе — толкова гъсто и силно, че лъжичката почти стоеше права в чашата.
Малко след шест часа пред кафенето спря лъскав ягуар. Шофьорската врата се отвори, отвътре излезе едър мъж и тръгна с решителна стъпка към входа.
Бен мигновено позна собственика Хилел Зада. Ярката риза на цветя от снимката на сайта бе заменена от балтон „Ралф Лорън“ и чифт изработени по поръчка обувки. Очевидно бизнесът му вървеше по-добре от всякога. Той влезе в салона и поздрави с усмивка редовната клиентела, като се спираше от маса на маса. Накрая се запъти към бара, където го чакаше един от служителите му.
— Няма ли да го заговориш? — прошепна Джуд, когато Хилел мина покрай тях.
Бен допи кафето си. Хилел размени няколко думи със своя подчинен и изчезна през една странична врата.
— Стой тук — нареди Бен на Джуд и се изправи.
— Ясно — промърмори Джуд. — Никога не участвам в играта.
Бен тръгна между масите към вратата, през която бе излязъл Хилел. Преди да стигне обаче, един келнер го забеляза, прегради пътя му и каза на английски:
— Съжалявам, сър, забранено е за външни лица.
Бен се усмихна и го заобиколи. Келнерът се опита да му попречи, но той се приближи до вратата и я отвори.
Зад нея имаше нещо като склад със стелажи, които се издигаха чак до тавана. Бяха отрупани с каси, кашони и чували с кафе, леблебия и ориз. В единия ъгъл бръмчаха четири огромни хладилника. В дъното на помещението бе застанал Хилел с бележник в ръка и проверяваше складовите наличности. Вратата се затвори шумно зад Бен. Хилел се извърна и го изгледа учудено.