44
— Искам да поговорим, Езекил.
Изречени от баща му, тези думи винаги вещаеха беда. А беда означаваше болка. Езекил се подготви мислено. Той издържаше на болка. Нямаше да му е за пръв път. Никое физическо изпитание не го измъчваше толкова, колкото изричането на собственото му име. Езекил Пенроуз Лукас. Истинско проклятие, което го тормозеше всеки ден от младия му живот.
„Езекил-Писклил“ му викаха неговите съученици, подигравайки се на тънкия му, още немутирал глас. Той скачаше с цяла октава нагоре, когато Езекил се чувстваше притеснен, а това беше почти неизменното му състояние. „Езекил-Писклил!“
— Днес пак нервничеше и се въртеше на църква — заяви баща му с тържествения тон на съдия, който се готвеше да произнесе смъртна присъда.
— Не съм се въртял — протестира разпалено Езекил.
— Мислиш си, че можеш да ме излъжеш, но Бог вижда всичко. Госпожа Уудс също. Тя е възмутена.
— Госпожа Уудс е мръсна дърта хлебарка! — изкрещя Пенроуз. — Мразя я, да пукне дано!
— Ще се пържиш в ада за тия думи, момче! — изрева баща му. Лицето му бе станало тъмночервено.
С ужасяваща мудност посегна зад себе си и отвори вратичката на омразния скрин. Проповедта започна.
— Който се поклони на звяра и на образа му и получи белег на челото си или на ръката си, той ще пие от виното на яростта Божия — каза напевно той, докато изваждаше кожения ремък от буркана с оцет. Замахна веднъж, бичът изплющя във въздуха и капки от противната течност опръскаха стената. Бащата направи знак на момчето. Време беше да понесе наказанието си. — И ще бъде измъчван с огън и жупел пред светите ангели…
Пляс! Пляс! Бичът се издигаше нагоре, после се стрелваше рязко надолу. Жилавата кожа плющеше върху голите му хълбоци.
Сълзи се стичаха по бузите на Пенроуз. Но той не издаваше звук.
— … и пред Агнеца…
Прехапа долната си устна, за да не извика. Усети вкуса на кръв. Болката беше толкова непоносима, че накрая Пенроуз не се сдържа и от гърлото му се изтръгна вопъл.
— Мамо! Накарай го да престане!
Но мама мълчеше. Беше в съседната стая и се страхуваше твърде много от тиранина, за да се намеси.
После всичко приключи и на Пенроуз не му оставаше нищо друго, освен да подсмърча от болка и да пожелава мислено на баща си най-ужасната, мъчителна смърт.
— А сега на колене и се моли на Бог да ти прости.
Мразя Бог, каза си наум Пенроуз. Да пукне и той!
На следващия ден се измъкна незабелязано от къщи, понесъл подмишница продълговат предмет, загърнат в найлон. Тялото още го болеше от побоя. Той излезе на улицата и тръгна предпазливо към къщата на госпожа Уудс, която се намираше на по-малко от километър от тяхната. Дъртата хлебарка живееше сама с любимия си котарак. Животното беше на петнайсетина години, имаше едно око и се казваше Томас О’Мали.
Пенроуз коленичи зад вечнозелените храсти, които ограждаха зле поддържаната й градина. Разви найлона и извади въздушната си пушка. Обзет от жажда за мъст, той постави сачма в цевта. После зачака търпеливо.
Мина известно време. Във високата трева настъпи раздвижване. Беше Томас О’Мали. Сърцето на Пенроуз заби силно. Старият котарак пристъпваше бавно през градината.
Момчето насочи внимателно пушката, прицели се и дръпна спусъка. Чу се рязко изщракване и пружиненият механизъм изстреля сачмата от цевта. Котаракът подскочи с жален писък във въздуха, падна и се замята по тревата. Беше улучен в корема. Пенроуз изтича до мъчещото се животно, стиснал оръжието в ръце.
— Пържи се в ада, нечестивецо! — извика той, замахна с пушката и размаза главата на котарака. Чу се хрущящ звук, потече кръв. Пенроуз замахна повторно. — В огън и жупел да гориш!
Котаракът бе престанал да се движи, натрошеното му тяло лежеше сред локва кръв. Пенроуз стоеше надвесен над него и го гледаше. Не изпитваше капка съжаление, че го е убил. По лицето му се разля широка усмивка.
Зад гърба му долетя глас. Госпожа Уудс викаше по име домашния си любимец. Пенроуз се уплаши, че може да дойде да го потърси. Той се извърна и се шмугна бързо между храстите.