Пенроуз едва регистрира тихото почукване на вратата на кабинета си и бавно надигна глава от бюрото. Отвори едното си око — клепачите му сякаш бяха залепени — и примижа на ярката светлина, която нахлуваше през прозореца. Пред него, върху разхвърляното бюро, се намираха любимият му пистолет и флакон болкоуспокояващи хапчета. Чувстваше се замаян от изпитото количество. Плотът на бюрото се люлееше пред очите му.
Рекс О’Нийл почука още веднъж и влезе, без да чака покана.
— Как е главоболието?
— Какво искаш? — попита Пенроуз, ядосан, че са му прекъснали съня.
— Да ви съобщя последните новини за Хоуп.
Лицето на Пенроуз просветна. Най-после. Откакто Гант, човекът на Кътър, бе докладвал за залавянето на Хоуп и Аръндел във Франция, бяха изминали осемнайсет часа. Новината бе предизвикала огромна радост и отварянето на няколко каси „Дом Периньон“. Дори Пенроуз благоволи да изпие една-две глътки в компанията на екипа. О’Нийл, разбира се, отказа — той не одобряваше подобни ексцесии.
Но след въпросното обаждане бе настъпило продължително мълчание, което притесняваше Пенроуз. Напоследък той беше убеден, че Хоуп знае къде е мечът. Вероятно през цялото време го бе носил със себе си. С каква друга цел Саймън Аръндел би привлякъл към начинанието човек като него, ако не за да му повери скъпоценната стока? Защо иначе Хоуп би взел сина на Аръндел със себе си?
Пенроуз тръпнеше в очакване.
— Е? Хванахме ли ги? Открихме ли меча?
— Боя се, че не. Новините не са добри.
Пенроуз пребледня.
— Гант не се е обаждал повече — продължи О’Нийл. — Освен това току-що ми докладваха, че днес следобед Хоуп и синът на Аръндел са преминали паспортен контрол на летище „Бен Гурион“ близо до Йерусалим.
От бяло лицето на Пенроуз стана лилаво.
— Но как е възможно? — избухна той. — Нали ни бяха в ръцете!
— Явно вече не са.
Яростта на Пенроуз не познаваше граници. Той се изправи с такъв устрем, че тежкият кожен стол излетя към стената. Бюрото се прекатури, наоколо се разпиляха документи и телефони, компютърът и пистолетът му се стовариха на пода. Пенроуз сви ръце в юмруци, вдигна лице към тавана и нададе смразяващ кръвта вой. Хоуп! Този човек беше бич Божий. Трябваше да бъде спрян.
— И какво правят в Йерусалим? — изкрещя той.
— Не знаем — отвърна спокойно О’Нийл.
— Къде е Кътър? Повикай го!
— Не мисля, че ще ни бъде полезен в момента. Още е в алкохолен делириум заедно с останалите. Какво предполагахте, че ще се случи, след като изпият толкова много шампанско?
— Трябва да поддържам доброто настроение на екипа — изсъска отбранително Пенроуз.
С пиене на корем, проститутки и купища пари, които дори не са твои. Или си въобразяваш, че няма да ти прережат гърлото, ако някой им предложи повече?, каза си О’Нийл, но мъдро замълча. Той знаеше, че Пенроуз мисли себе си за император, едва ли не прероден Калигула, а Кътър и главорезите му — за своя преторианска гвардия. Мъжът затъваше все по-дълбоко в смахнатите си фантазии.
Пенроуз не можеше да приеме, че неговият брилянтен план, толкова хитър и детайлно изпипан, започва бавно да се разпада пред очите му. Той крачеше напред-назад из кабинета, като размахваше ръце и издаваше заповеди като картечни откоси.
— Отиди да събудиш Кътър. Налей му в устата кафе или каквото там е нужно, за да изтрезнее. Кажи му да събере всички хора, с които разполага. Подготви чесната за излитане. Обади се в Неапол и им нареди да стегнат другия самолет. До един час екипът трябва да замине за Израел.
О’Нийл се вторачи в него.
— Давате ли си сметка колко трудно ще открием Хоуп в Йерусалим? Би могъл да е навсякъде.
— Не ме интересува! — изкрещя Пенроуз. — Искам го заловен и мъртъв. Ако се наложи, сам ще отида да го убия.
О’Нийл напусна безмълвно кабинета. Когато се отдалечи достатъчно, извади телефона си и започна да набира някакъв номер. Едно обаждане щеше да промени всичко за Пенроуз Лукас. Но пръстът му изведнъж се спря над последната цифра.
Това беше работа. Плащаха му, за да я върши. И то доста добре. Имаше хубав дом в Лондон и огромна ипотека, която тежеше като камък на врата му. А и скоро щеше да става баща. Можеше ли да отгатне реакцията на „Тримбъл Груп“, когато им изложеше притесненията си? Той не знаеше почти нищо за по-дълбоките им цели. Кого щяха да предпочетат — невзрачния, лесно заменим изпълнител на средно ниво Рекс О’Нийл или звездата, в която вече бяха инвестирали милиони?