О’Нийл не проведе разговора. Прибра телефона в джоба си и отиде да събуди Стив Кътър.
45
Бен и Джуд успяха да изпреварят коледния наплив и наеха единствените две стаи с връзка помежду им в хотел „Голдън Джерусалем“ на улица „Яфо“. Мокетът беше износен на места, но Бен не обръщаше внимание на такива дреболии; стаята имаше балкон с изглед към площад „Цион“, където можеше да пуши и да наблюдава града. Той устоя на изкушението на минибара, тъй като още усещаше ефекта от домашната отрова на Жак Рабие. След спокойна вечеря в ресторанта на хотела, по време на която Джуд беше навъсен и необщителен, Бен се върна в стаята си. Седна на леглото и през телефона си влезе в интернет. Искаше да научи нещо повече за Уесли Холанд.
Добавянето на фамилно име беше достатъчно, за да превърне една глуха следа в златна мина от информация. Холанд изникваше в стотици статии, въпреки че се славеше като отшелник, старателно отбягващ светлините на прожекторите. Почти навсякъде се споменаваше богатството на американеца, което по приблизителни изчисления варираше между деветстотин милиона и милиард и половина долара.
Уесли Бартоломю Холанд бе роден в малко градче в щата Айдахо през Втората световна война, в семейството на управител на магазин за железария и директорка на училище. Именно майката бе възпитала у него жив интерес към историята, който щеше да го съпровожда през целия му живот. Баща му, заедно с много други морски пехотинци, бе загинал при десанта в Нормандия скоро след раждането на Уесли. Отгледан от преданата си майка, той бе израснал като блестящ млад мъж с невероятен нюх за бизнес и бе натрупал цяло състояние от сделки с недвижими имоти. Още преди да навърши трийсет години, се беше наредил сред най-богатите хора в Америка.
Смяташе се, че понастоящем Уесли Холанд има бизнес интереси в над шейсет държави в области като електроника, авиационна промишленост, книгоиздаване и много други. Притежаваше сребърни мини в Мексико, златни в Австралия и медни в Чили, стоманодобивни заводи в Япония, нефтопроводи, авиокомпании, частни колежи, вериги супермаркети. Беше се женил четири пъти, но нито един от браковете му не бе продължил дълго. В последно време влечението му към миналото го бе подтикнало да налива милиони долари в реставрация на рушащи се исторически сгради, църкви и катедрали в Щатите и Европа.
Бен се замисли. Дали пък пътищата на Холанд и Саймън не се бяха кръстосали във връзка с възстановяването на някоя църква?
Той продължи да чете. Холанд беше меценат, направил гигантски дарения на галерии и музеи. Неговата най-голяма страст обаче беше безценната му колекция от древни оръжия и доспехи — плод на полувековна любовна афера със средствата за водене на война от отминали епохи, която го бе превърнала в един от най-известните колекционери на антични мечове.
Бен започваше да разбира връзката между американеца и загадъчния изследователски проект на Саймън. Дали свещеният меч не беше откритие на самия Холанд? Това би могло да обясни пътуванията на Саймън и Фабрис Лалик до Щатите. Но какво бе накарало Холанд да сподели откритието си с двама свещеници, и то от различни клонове на Църквата? По какъв начин бе замесен Лалик? А израелската следа? Може би утрешната му среща с Хилел Зада щеше да даде отговори на тези въпроси.
Докато прехвърляше най-новите статии за Холанд, Бен най-после попадна на репортаж за неотдавнашното нападение срещу дома му, имението „Уитуърт“ край езерото Онтарио. Той разгледа снимките на огромната сграда и прочете всички подробности около инцидента. Трима души от прислугата били застреляни при опит за въоръжен грабеж, но крадците си тръгнали с празни ръце, след като милиардерът успял да избяга в аварийното скривалище на къщата си и да повика полиция. Самият Холанд бе изчезнал веднага след инцидента и близките му изразяваха огромната си загриженост от липсата на всякакъв контакт с него. Засега нямаше основания да се смята, че Холанд е замесен в престъпленията, извършени в дома му.
Двама души бяха съобщили в полицията, че са срещнали мъж с неговото описание — шофьор на тежкотоварен камион на име Мейнард Григс, който твърдеше, че го е взел на автостоп малко преди границата с щата Масачузетс, и четирийсет и седем годишната келнерка Сали-Ан Райърсън, сервирала кафе на посетител с подобна външност в крайпътен ресторант до Лунънбърг. Непознатият й казал, че ще пътува за Бостън, вероятно с автобус. От този момент нататък никой не го беше виждал. Разследването продължаваше.