— Впечатляващо — отбеляза Бен. — Но както знаеш, не сме дошли като туристи.
Хилел кимна.
— Оттук — заяви той и ги поведе през развалините. Още докато вървяха, започна да разказва: — Бях най-голямото от десет деца. Семейството ми беше много бедно. Майка ми работеше във фабрика при лоши условия и оскъдно заплащане. Баща ми беше зидар. Един ден, когато бях на тринайсет, той падна от стълбата и си счупи двата крака. Никога не проходи отново, до края на живота си изпитваше ужасни болки. След като бедният ми баща осакатя и не можеше да издържа семейството си, отговорността за това се падна на мен. Станах разносвач на йерусалимските търговци. Крадях яйца и ги продавах. Веднъж дори отмъкнах цяло пиле. Блъскахме се от сутрин до вечер, за да свържем двата края и да платим наема за една тясна дупка, по-малка от кучешка колиба.
Хилел прекара гордо ръката си по каменната стена, сякаш сам я бе строил.
— Когато чух, че се търсят огромен брой работници за разкопките на Масада, веднага се записах. Бях едър и силен, а и не се страхувах от тежък труд. Сега ме последвайте през тези арки. Ще ви покажа нещо.
Няколко метра по-нататък Хилел се спря и огледа един участък от масивната назъбена крепостна стена. Беше обезопасена с модерен парапет от неръждаема стомана. От зъберите се разкриваше зашеметяваща панорама чак до покрайнините на Йерусалим.
— Ето, тук е мястото — заяви той и се обърна към Бен. — Ела. Виж.
Скривалището представляваше хоризонтална цепнатина в древната зидария, образувала се при нареждането на камъни с различна големина. Беше дълга около метър и двайсет и широка колкото човешки юмрук.
— Беше юни шейсет и трета — продължи Хилел. — Работех в този участък заедно с още двама мъже. Бяхме изтощени и жадни, умирахме от жега. Бригадирът Самир пиеше вода от манерката и ни се караше, когато спирахме да си починем. Още помня колко го ненавиждах.
Хилел замълча, загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.
— Всеки от нас се занимаваше с точно определена част от стената. Моята беше почти изцяло зарината. Както си копаех пясък и камъни с голи ръце, открих дупката и напипах някакъв вързоп. Имахме заповед да докладваме незабавно за всякакви находки. Обърнах се към Самир и тъкмо щях да му съобщя, че съм намерил нещо, когато видях, че пак надига манерката. Водата се стичаше по брадата му и капеше на земята. Така се вбесих, че не му се обадих. Измъкнах вързопа и го развих внимателно.
— И вътре имаше меч — каза Бен.
47
Хилел се изправи и изтупа пясъка от дланите си.
— Да. Невероятно красив меч. Дръжката беше от бронз и блестеше като злато на слънцето, а острието имаше такава форма и дължина. — Хилел описа дъга във въздуха и разпери длани.
Бен забеляза, че по скицата на отец Лалик е определил приблизително вярно размера: около метър, метър и двайсет.
— Личеше си, че е много, много стар — продължи Хилел. — Явно е бил скрит отдавна на това място. Тогава нищо не разбирах от история, но очевидно ставаше дума за изключително ценен предмет. Обърнах се отново към Самир, но той разговаряше с друг бригадир, пушеше цигара и се смееше. Погледнах дебелия му корем и се сетих за сакатия си баща вкъщи и за майка си, която се скъсваше от работа във фабриката.
— И реши да го задържиш за себе си — вметна Джуд.
— В трудни времена, когато се грижиш за семейството си, понякога си принуден да правиш нередни неща — каза Хилел. — Да, завих меча във вързопа и го поставих на мястото му. До края на деня треперих от страх да не го намери някой друг. Но това не се случи и когато смяната ни свърши, успях да го кача с мен на камиона, който откарваше работниците за Йерусалим. Бяхме толкова много, че бригадирите не можеха да наблюдават всички. Още щом се прибрах в града, отидох до един заложен магазин на улица „Яфо“. Собственикът Али огледа меча и ме попита откъде го имам. Излъгах нещо, не помня какво. Пазарихме се известно време и накрая сключихме сделка. Али ми подхвърли шепа монети, колкото да купя храна за една седмица и лекарства за краката на баща ми. Спомням си колко се гордеех с постъпката си. Самир и останалите бригадири така и не разбраха тайната ми.
— Значи мечът не е у теб? — попита Бен.
— Не, не съм го виждал оттогава — отвърна Хилел. — За мен животът продължаваше. Като пораснах, станах шофьор на такси в Йерусалим. После баща ми почина, а малко след него и бедната ми майка. Ожених се за Аяла. Братята и сестрите ми поеха по свой собствен път. Минаха години и семейството ми нарасна. Работех по осемнайсет часа на ден, за да им осигуря по-добър живот. Цял Йерусалим ме познаваше. Когато не карах таксито, учех английски, за да мога да разговарям с богатите чужденци, които возех. Мечтаех си да основа собствен бизнес и един ден да го предам на децата си. Но мечтата ми така и не се осъществи. — Хилел замълча и зарея поглед в далечината.