— Да я обявят пред света? Значи става въпрос за нещо извънредно важно.
— Господин Холанд каза, че откритието е много специално.
— По-добре да не беше намирал меча — отбеляза Джуд. — Радвам се, че си осъществил мечтата си, но родителите ми загинаха заради него.
Настъпи тишина, само вятърът свиреше над бойниците на Масада. Хилел сведе тъжно глава.
— Много съжалявам за смъртта на родителите ти — промърмори той. — Сигурен съм, че майка ти е била прекрасна жена. Саймън беше достоен човек и се гордееше със сина си. Често ми говореше за теб.
Джуд извърна лице. Избърса бързо очите си, сякаш не искаше някой да го види.
— Хилел, боя се, че хората, които издирват меча, ще стигнат и до теб — заяви Бен. — Забелязал ли си в последно време някой да те следи или да се навърта около кафенето? Някакви необичайни обаждания по телефона?
Хилел го изгледа учудено.
— Не, нищо такова.
Ако досега Хилел бе оставен на мира, това беше, защото Уесли, Саймън и Фабрис умишлено не бяха посветили израелеца в плановете си. Който и да бе подслушвал телефонните им разговори, навярно не бе сметнал Хилел за достатъчно важен или пък изобщо не бе научил за него. Въпреки всичко Бен го посъветвала си отваря очите.
— Предупреди и жена си. Тези хора не се спират пред нищо.
Лицето на Хилел почервеня от гняв.
— Кои са тия мръсни копелета?
— Точно това се опитвам да разбера.
— Ще се моля на Бог да ги откриеш скоро. Притеснявам се за господин Холанд.
— Беше жив преди три дни, когато звънна в дома на Саймън — заяви Бен. — Преди да разбере, че не съм Саймън, каза, че пътува към някоя си Марта. Същото име се споменаваше в съобщение, оставено от него на телефонния секретар. Възможно е да й е поверил меча за съхранение. Познаваш ли въпросната Марта?
Хилел се замисли и поклати глава.
— Съжалявам. Никога не е ставало дума за тази жена. Той не намекна ли коя е тя?
— Не. Някакъв свидетел твърди, че е видял Холанд да пътува за Бостън, на Източното крайбрежие. Допускам, че Марта живее там.
Хилел отново поклати глава.
— Много ми се иска да ти помогна, но не знам нищо. Не съм сигурен дори къде е Бостън.
Известно време и тримата мълчаха. Вятърът вдигаше във въздуха пясъчни вихрушки от руините на крепостните стени. Бен запали цигара и вдиша дълбоко дима. Обзе го мрачното подозрение, че пътуването му до Израел може да се окаже напразно. Джуд се бе облегнал на предпазния парапет и гледаше към Мъртво море, потънал в собствените си мисли.
— Баща ти спомена, че много обичаш морето — заяви приятелски Хилел и отиде при него до парапета.
— Не те е излъгал — отвърна Джуд.
— С господин Холанд бихте се спогодили добре. Той има къща на брега на океана. Кой знае какъв палат е! С големи прозорци, по-високи от човешки ръст, така ми каза. Обичал да наблюдава с часове вълните и кулата от светлина в нощта.
Бен погледна Хилел. Кула от светлина? Той се зачуди какво означава това, но замълча. Когато тръгнаха към станцията на лифта, мисълта вече бе излетяла от съзнанието му.
48
Казваше се Дария Пинятели. На двайсет и осем, родом от Неапол. Беше мургава и много привлекателна, с искрящи очи, безупречни зъби и фигура, която можеше да предизвика верижна катастрофа на някой оживен италиански булевард.
Преди десетина години Дария бе открила, че ще изкарва повече пари от красотата си, отколкото ако помага на родителите си в малката им шивашка работилница. Все още не беше най-скъпо платената проститутка в Неапол, но нямаше нищо общо с дрогираните момичета, които се мотаеха из тъмните улички и бяха готови на всичко за един сандвич. Дария беше разумна и предпазлива. Държеше на личното си достойнство, можеше да си позволи да подбира клиентелата си и не правеше компромиси. Освен това беше предана католичка, която не виждаше никакво противоречие между вярата и избраната от нея професия.
Англичанинът я бе забелязал за пръв път, когато я бяха довели заедно с няколко други момичета на острова. Трябваше да обслужат група клиенти в нещо като пристройка към усамотената вила. Дария го видя как я наблюдава от прозореца на главната къща и веднага си каза, че този възрастен, видимо тъжен и самотен мъж не е като грубите животни, при които я бяха повикали. Начинът, по който я гледаше, й подсказваше, че я харесва. Тя бе чула мъжете да го наричат „господин Лукас“. Явно беше собственикът на вилата и отговаряше за всичко. Подобно на своите колежки, Дария беше благоразумна и не си навираше носа в чужди работи.