Оттогава малкият контингент на няколко пъти бе пресичал с моторница залива до вилата. Там се отнасяха добре с тях, плащаха им щедро с чисто нови, шумолящи банкноти, каквито очевидно не липсваха, черпеха ги с вино и шампанско. Всеки път Дария беше с различен мъж. Клиентите често се сменяха, но както и за останалото, Дария не се интересуваше защо.
Телефонното обаждане от предишния ден никак не я изненада. Господин Лукас искаше да се срещне насаме с нея. Пред апартамента й спря автомобил, за да я откара до пристанището. Мекото декемврийско време й позволяваше да облече лека рокля, която все пак не разкриваше твърде много. Господин Лукас дойде да я посрещне до портала на вилата. Беше по сатенен халат, за който тя веднага му направи комплимент.
Отначало домакинът изглеждаше притеснен и Дария си помисли, че може би страда от безсъние. Много от богатите й клиенти бяха стресирани бизнесмени, търсещи утеха. Когато го хвана подръка и се остави да я въведе в хладната обстановка на вилата — навсякъде се виждаха растения, картини и скъпи антики — той сякаш се поотпусна. Господин Люкас. Харесваше му начинът, по който името му се изтърколваше от устата й. Дария се изкиска и му се извини за лошия си английски. Той се усмихна и каза галантно:
— Напротив, английският ти е очарователен. Моля те, наричай ме Пенроуз.
Някъде в дълбините на вилата Пенроуз я отведе в разкошно обзаведения си кабинет, в който имаше огромно бюро и още по-внушително кожено кресло. Доста перверзно, помисли си Дария, но той отвори страничната врата и я покани в съседната спалня. Нещо й подсказваше, че господин Лукас прекарва голяма част от времето си в двете стаи. Кои ли бяха всички онези мъже? Какво вършеха за него? Нямаше съмнение, че Лукас е ужасно богат и влиятелен. Спалнята беше не по-малко пищна от кабинета, с голямо легло, мраморен под и скъпи предмети.
Пенроуз седна на леглото и посочи роклята й.
— Свали я.
Дария се подчини. Коприната се свлече безшумно около глезените й, тя я прекрачи и застана срещу него по дантелено бельо. За случая беше избрала червено, за да отива на обувките й.
Пенроуз я огледа от глава до пети и усети как пулсът му се ускорява. Какво тяло! Вече беше решил да я засипе с пари, с пачки банкноти от многото си кожени чанти, скрити под леглото. После щеше да я накара да съблече бавно другите си дрехи и…
Сапуненият мехур на фантазиите му изведнъж се спука. Той сбърчи чело. Наведе се напред и изви шия, за да я огледа по-отблизо. Но нима това беше… Да!
— Свали го! — каза строго той и посочи нагоре. — Свали го, веднага!
Дария се усмихна, посегна зад гърба си и напипа закопчалката на сутиена.
— Не! Не това! — извика Пенроуз. — Другото… нещо! — От чара и добрите му обноски не бе останала и следа. Лицето му почервеня, очите му искряха от омраза. Дария се смути. Къде бе сбъркала? Той продължаваше да сочи. — Разкарай тази гадост от очите ми!
Сбърчила вежди, тя чак сега разбра, че господин Лукас има предвид златното кръстче на шията й. Беше го носила цял живот, вярваше, че я закриля от неприятности.
А днес Дария Пинятели определено се нуждаеше от закрила. Срещата с англичанина започваше да я притеснява.
— Чуваш ли какво ти казвам, кучко? Свали го!
Въпреки професията си Дария не се оставяше да я третират като куче и нямаше никакво намерение да му се подчини. Беше доста темпераментна и не смяташе да мълчи. От устата й изригна вулкан от ругатни на италиански. Даде му да разбере, че няма да го свали за нищо на света. Ако искаше да я чука, трябваше да се примири с кръстчето. В противен случай можеше да върви по дяволите и да си намери някоя друга.
Пенроуз не откъсваше очи от шията й. Лицето му се изкриви в гримаса. Как смееше тази мръсна християнска кучка да му държи такъв тон? В пристъп на сляпа ярост той скочи от леглото и се хвърли върху нея. Блъсна ръцете й встрани и посегна към кръстчето. Пръстите му се свиха около златната верижка и я дръпнаха с всичка сила.
Дария извика от болка, когато тънката верижка се впи в плътта й. Инстинктивно отстъпи назад и изтръгна накита от пръстите му, преди той да успее да го скъса. После го обля с нов поток от ругатни.
— Край, тръгвам си. За какъв се мислиш, нещастник такъв! Заведи ме до лодката!