Пенроуз вдигна треперещата си ръка и видя кръвта, която се стичаше от порязаните му пръсти. В това време Дария крещеше като луда насреща му.
Каква кучка! Мръсна, отвратителна, малка…
Пенроуз ококори очи. Стисна зъби, бръкна с окървавената си ръка под гънките на халата и извади лъскавия пистолет. Допреди малко си бе играл с него, наслаждавайки се на неограничената си власт. Можеше да направи всичко, което поискаше, и никой на този свят не бе в състояние да го спре.
Когато видя оръжието и безумния блясък в очите му, Дария изпищя. Опита се да избяга към вратата, но още докато се обръщаше, трясъкът от изстрела изпълни стаята и ударът на куршума я запрати брутално към стената. Тя се строполи на пода. Цялото й тяло трепереше, от раната в хълбока й бликаше тъмна кръв.
Не особено точно попадение, помисли си Пенроуз, но все пак стреляше за пръв път. Сега вече знаеше усещането, а най-много му харесваше откатът на оръжието, който се предаваше от дланта по китката, чак до рамото. Прииска му се да го изпита още веднъж. Пристъпи към пищящата жена, приближи дулото до нея и дръпна спусъка. От пистолета излезе искра, разнесе се гръм. Струя кръв опръска лицето му.
Куршумът бе разкъсал гърлото на Дария. Писъците й преминаха в задавено гъргорене. Пенроуз произведе трети изстрел, главата й се отметна назад и се удари в пода. Между веждите й имаше правилна кръгла дупка.
Ставам все по-точен, каза си той. Просто ми трябва практика.
Ушите му пищяха от изстрелите, във въздуха се носеше остра миризма на кордит. Той се наведе над трупа и с възхищение констатира, че третият куршум бе отнесъл цялата задна част на черепа. Облиза устни и усети соления вкус на кръвта й.
Кой щеше да почисти цялата мръсотия? Не и Пенроуз, това беше сигурно.
Рекс О’Нийл тъкмо разговаряше по телефона със Стив Кътър, който го уведоми, че в Йерусалим няма и следа от Хоуп и Аръндел.
— Връщай се тук — заяви примирено О’Нийл.
Каква каша само. Той отдавна бе спрял да пресмята астрономическите финансови загуби, които операцията носеше на „Тримбъл Груп“.
Докато затваряше телефона, откъм кабинета на Пенроуз се чуха викове.
— Сега пък какво? — промърмори раздразнено той.
След малко от там се разнесе женски писък. О’Нийл се заслуша.
Безпогрешният трясък на изстрела го уплаши. Какво, по дяволите, ставаше? Той вече тичаше по коридора към кабинета на Пенроуз, когато бе произведен вторият изстрел. Нахлу вътре точно в мига, в който откъм съседната стая долетя трети оглушителен гръм.
Зашеметен, О’Нийл блъсна вратата на спалнята и замръзна на място. Погледна надолу и забеляза локвата кръв в краката си. Отмести очи встрани и зърна окървавения труп на красивото младо момиче на пода. Вдигна глава и видя насреща си Пенроуз Лукас, с разчорлена коса и пръски от кръв по лицето.
— Какво… — започна О’Нийл. — О, не. Не! — Думите заседнаха в гърлото му.
— Много е просто — заяви Пенроуз и размаха пистолета във въздуха. — Помолих я да го свали и тя отказа. Какво друго можех да… Хей, О’Нийл! Къде отиваш?
Рекс О’Нийл излезе от спалнята и пресече кабинета, като се бореше да не повърне. Затръшна вратата и се затича по коридора, оставяйки кървави следи след себе си. Когато стигна до стаята си, се облегна на стената и си пое дълбоко въздух. После заключи вратата и извади телефона си.
Този път избра номера.
49
Когато се върнаха на площад „Цион“, Хилел почти насила завлече Бен и Джуд в кафенето и инструктира целия си персонал, че „почетните гости“ трябва да получават незабавно всичко, което пожелаят, за сметка на заведението.
— Това е най-малкото, което мога да направя за вас — каза той.
Бен му благодари за помощта, предупреди го още веднъж да внимава и обеща да му звънне веднага щом научи нещо за Уесли Холанд.
Хилел се качи на ленд крузъра и потегли с мощен рев на двигателя, а двамата пресякоха площада и се прибраха в хотела. Джуд искаше да си вземе душ и отиде през междинната врата в стаята си.
Бен отвори прозорците и се загледа към площада. Нищо от случилото се до момента не му се струваше логично, но може би вината се криеше в самия него. Мозъкът му беше блокирал и той знаеше причината за това. Пресегна се към чантата си, разтвори я със замах и извади писмото.
Отпусна се тежко на креслото и го прехвърли още веднъж, сякаш очакваше на десетото прочитане да намери някакъв скрит смисъл, който ще го освободи от смазващата отговорност, легнала върху плещите му.