Мариана Тинчева-Еклесия
Свещичката
„И змията изпусна подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си. И разлюти се змеят против жената и отиде да води война с останалите от семето й, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа.“
Цял месец пред входа на съседния блок пристигаха празни таксиметрови камиони и потегляха в неизвестна посока, препълнени с багаж на изселниците. В средата на юни от Общината бяха съобщили на всички, живеещи в държавното общежитие, че строителна фирма е купила старата сграда и ще прави основен ремонт. Преполагало се това да продължи почти година, така че до края на този септември всички наематели трябва да напуснат завинаги! Подновената сграда ще бъде продавана от строителната фирма на нови собственици…
Смут, страх пред неизвестната нова квартира с непосилно високи наеми скова сърцата на стотина семейства в шест етажтата панелка, правена преди 40 години и от тогава неремонтирана. Това, че стълбите бяха полуразрушени и край тях вече не се виждаше предпазен парапет, беше по-малко грозно за окото на поселници и гости. Истината си беше истина: в десетина от стаите-единички с баня и тоалетна живееха понякога трима: майка, баща, дете в учелищна възраст. В други стаи пък имаше двама с някой възрастен над седемдесет, който лежи, без да е излизал на улицата от година. В повече от стаите бяха настанени млади семейства без деца и без високи претенции за удобства. Имаше несемейни обитатели, „избягали“ от тежката безработица на провинцията, намерили спасителна заплата в някое незакрито столично предприятие с тежък физически труд. Те работеха обичайно на смени и в свободното време се забавляваха в компания на бутилка концентрат, което създаваше неудобство, протести, раздори сред живеещите в тази грозна „вавилонска кула“ чието единствто предимство беше ниският обществен наем.
В една от стаите на третия етаж от двадесет години живееше жена, разведена по онова време със съпруга си, от когото нямаше деца. Тогава била на 40, работела като секретарка на генерален директор и не подозирала коварната болест, проявила се в мускулите й само след пет години. В следващите петнадесет цялото тяло било сковано така, че тя трудно слизаше и се изкачваше по стълбите, за да си пазарува. Отдавна пенсионирана, тя живееше с времето и световните катаклизми, отразени в малкия екран на телевиора. За покачването на цените разбираше от листчетата, които добри хора в съседни стаи й връчваха, заедно със сметката от пазаруване. Пенсията едва й стигаше за храна, а радиаторът на парното в нейната стая от пет години беше изключен — както на всички наематели с неизплатени сметки от пет години към топлофикация в сградата.
Антония се казваше госпожата. Сама, озлобена от мъката на неизлечимата тежка болест и от усещането, че не може да се справи със собствени сили, тя беше започнала да пуши по два пакета тютюн второ качество с надежда, че така по-лесно ще стигне до послединя си земен ден. Но цигарите не я спасиха от новината — и тя трябваше да напусне одимената си стая с единствено легло, маса, два стола, бюфет. И къде можеше да отиде, да търси квартира, да пранася багаж, щом едва носеше чаша вода от мивката в банята? Пари нямаше да си направи зъбите, а да наема таксиметров камион и да започва нов дом, й се струваше като изкачване на Еверест… Щом представител на строителната фирма й връчи заповедта да напусне, тя го попита — Как? — и се стовари върху леглото с отговора: „Още утре можете да ме изнесете с багажа. Тази нощ ще си прережа вените. Няма да заключа вратата, омръзна ми…“
Но не си преряза вените нито тази нощ, нито в следващите, докато чуваше как живеещите в съседните стаи пренасят багажа си и се изселват там, където тя не може да бъде. В края на септември постройката приличаше на озъбена старица с лош характер. Разбити стъкла на прозорците и разбити врати; изоставени вехтошарски дрехи и съдове за храна. По вътрешните стени на стълбището бяха нарисувани непристойни пози на мъже и жени; цинични думи „украсяваха“ балконските первази, където някога са цъфтели цветя. Досегашните обитатели отмъщаваха за изселването си. Не защото им беше трудно да напуснат цивилизования бордей, а защото от тук насетне трябваше да заплащат наем колкото цялата им месечна заплата…
Самотна майка с момченце от петия етаж беше оставила на масата покъртително писмо за бездушието на Общината, която не иска да намери жилища в района на изселените, но думите й за училището на детето и нейната работа не решаваха посоката й…Преди да слезе за последен път по разбитите стълби, тя се отби в стаята на Антония и я намери безобразно самоостригала косите си почти до кожата, за което обясни: „И аз протестирам. Но не мога да тръгна на никъде. Предлагат да ми пренесат багажа в старчески дом, но не мога да си представя, че ще живея с друг болен човек в една стая и ще завися денонощно от него. Не вярвам, че на здрави хора ще им бъде приятно да съжителстват с мен, затова оставам тук!“