– Съжалявам, но в случая съм на страната на Съмърсет – казва Джордж и Кол се нацупва. – Нейтън, подсъдимите са били осъдени за делата си, не за нещо, което не са извършили. Трябва да призная обаче, че твърденията на Сапърстийн по отношение на давността имат основание. Госпожица Дебойе е знаела, че може би е била изнасилена, но е мълчала. Как можем да твърдим, че престъплението е било укрито?
– Такова е било заключението на съдията в основния процес – веднага отговаря Съмърсет. – Той е изслушал показанията на девойката. Преценил е, че предвид възрастта и неопитността ѝ, момчетата са скрили от нея достатъчно информация, за да ѝ попречат да сигнализира за престъплението. Трябва да се съгласим с него.
Сапърстийн изтъкна най-силния си аргумент по този въпрос, като заяви, че по отношение на възрастта на Минди съдията е трябвало да се съобрази с ограниченията за давност при престъпления срещу непълнолетни. В такива случаи жертвата трябва да сигнализира за престъплението в срок от една година след като навърши осемнайсет. Когато е узнала за касетата обаче, Минди е била на двайсет и две.
Сега Джордж поглежда Нейтън по същия начин, по който колегата му го изгледа преди броени минути.
– Съжалявам, но в случая съм на страната на Съмърсет – заявява Кол, повтаряйки дословно думите на Джордж отпреди малко.
Каквото повикало, такова се обадило. Къде е достойнството на днешното правосъдие?
Джордж се замисля над ситуацията. Трима съдии с три различни мнения по силно противоречив случай. Като старши съдия той трябва да измисли компромис, така че съдът да не стане за смях. Едно анулиране без ясно становище само би разпалило скандала. Нещо по-важно, тяхната работа е да следят за спазването на закона, не просто да вдигнат ръце и да кажат: „Не се знае“. Затова Джордж решава сам да напише становището. Навремето, преди Ръсти Сабич да стане върховен съдия, когато апелативният съд бе спокойно пристанище за заслужили партийни функционери, становищата се пишеха на ротационен принцип и всяко несъгласие беше табу. На практика апелативните дела се решаваха от един човек, адвокати и прокурори играеха на „тука има, тука няма“, опитвайки се да отгатнат кой от тримата съдии ще издаде становището.
– Аз ще се погрижа за този случай – заявява Джордж и се изправя, знак, че съвещанието е приключило.
Кисел, както винаги, когато не стане неговото, Кол го поглежда мрачно:
– Е, какво? В крайна сметка ще потвърдим или ще анулираме присъдата?
– Ще научиш от формуляра ми, Нейтън. Ще го пусна до една седмица.
Кол така или иначе ще напише личното си мнение, съгласие или не, в зависимост от това какво ще е решението на Джордж.
– Този случай… – понечва да каже съдия Мейсън, но изведнъж млъква.
Все още няма представа как ще гласува, кой аргумент ще приеме и кой ще отхвърли. Решителността е необходимо качество в тази професия и на Джордж по принцип не му липсва. Неувереността му по казуса „Уорновиц“ продължава да го тревожи, но преди минутка той едва не казва глупост. Нямаше представа какво означават тези думи, но бе на път да изтърси „Този случай съм аз“.
Гаражът
В края на осемдесетте апелативният съд за Трети район се премести по решение на Окръжния съвет. Правораздаването ставаше все по-мащабна дейност в окръг Киндъл, както и навсякъде в Америка, и нуждата от повече зали за граждански дела в сградата на Окръжния съд, известна като „Храма“, принуди апелативните съдии да се преместят на около километър от старото си седалище, в „Сентрал Бранч“, където се гледаха криминалните дела. С щедрите субсидии по времето на Рейгън властите направиха голяма пристройка към криминалния съд. Апелативните съдии получиха повечето просторни помещения в старата сграда, строена в пищния архитектурен стил на Голямата депресия, когато добри майстори са работили почти без пари. При все това повечето юристи не бяха доволни, че се махат от Сентър Сити. Кварталите отвъд шосе 843 са мрачни, понякога опасни и не предлагат много добри заведения за хранене. Джордж Мейсън, който е започнал кариерата си като служебен защитник точно в тази сграда обаче, се радва, че се е върнал там, откъдето е започнал.