– За Бога! Някои са довели приятелките си. Това не може да продължава! Какво те е прихванало? Какво ще кажем на момичетата?
– Извикайте ги да гледат – отвърна Брайърли.
Другите се разхилиха и освиркаха Петерсън.
Тълпата зяпачи бързо растеше. Слухът се разпространяваше. Започнаха да се появяват дори младежи със сака и вратовръзки, откачили се за малко от приятелките си. Джордж чувстваше как алкохолът потиска страховете му и забеляза, че младежите, които чакат ред, са далеч повече от просто зяпащите. Опашката зад него растеше бързо и той осъзна, че няма време да се колебае.
Когато дойде ред на Макмилън, Брайърли му махна да се отдръпне:
– Не може за втори път. Още не.
Макмилън още недоволстваше, когато един нисък дебелак, непознат на Джордж, излезе от кашона, като закопчаваше панталоните си.
– Каква яма! – измърмори и коридорът отекна от смях.
Брайърли посочи Джордж:
– Хайде следващият за тунела на любовта.
Едва тогава Джордж видя, че Хю събира пари.
– Наем – обясни Брайърли. – Кашонът е мой.
Джордж сковано извади пет долара, парите му за една седмица.
– Имаш пет минути, Мейсън. Постарай се.
Джордж не докосна колана си, докато не пропълзя в кашона, където силна миризма удари носа му. Някой, вероятно момичето, бе повърнал и в тясното пространство вонеше ужасно на стомашно съдържание, лош дъх и пот. Кашонът беше толкова нисък, че не можа добре да коленичи над нея и трябваше да се подпре с една ръка, докато смъкваше панталоните си. Момичето си говореше само – откъслечни изречения, стихчета от песнички, както изглеждаше, пискливо бръщолевене. Различи един стих: „Искам да те хвана за ръка“.
Когато я докосна, тя му заговори.
– Здрасти, сладурче – изрече с напевен, безгрижен глас, сякаш се наслаждаваше на мимолетен момент на опиянение.
Джордж искаше да се възползва максимално от възможността, затова набързо огледа хилавото тяло на девойката. Вълнената пола бе смачкана на топка до нея, коприненото ѝ бельо беше вдигнато до раменете. Гърдите ѝ бяха едва забележими подутини, със зърна като грахчета.
Когато пропълзя в кашона и се отврати от горещината и вонята, му хрумна, че е достатъчно да смъкне панталоните си. Никое от момчетата в коридора нямаше да разбере какво прави. Можеше да се поклати малко, да поприказва глупости. Никой нямаше да разбере. Беше свободен да избира. И макар че бе уплашен до смърт, реши да го направи, защото искаше да мине през този момент в живота си. На света имаше два типа мъже, едните го бяха правили, а другите – не, и той бе сигурен, че цялата му младежка неувереност ще изчезне, прекрачи ли веднъж този раздел.
Когато след отчаяно опипване проникна в нея, противоречиви чувства стегнаха сърцето му. С удивителна яснота чу заплаха с вечно проклятие. Но точно от тези гласове искаше да се освободи, затова продължи и доведе нещата до край, решително, но някак си изолиран от всякакво чувство за удоволствие. Момичето притисна с ръка гърба му и направи вял опит да изпълзи изпод него.
След като свърши, Джордж вдигна панталоните си.
– Добре ли си? – прошепна, преди да изпълзи от кашона.
– Ох, сладък.
– Не, сериозно. Добре ли си?
За първи път докосна бузата ѝ.
Тя отново запя, с толкова ясен глас, че го обхвана страх.
Очите му се насълзиха, когато излезе под ослепителната флуоресцентна светлина в коридора. Няколко момчета го потупаха по рамото и се пошегуваха колко е бил бърз – едва ли го бил вкарал повече от два пъти – но той искаше да избяга колкото се може по-бързо от тази освирепяла глутница. Нямаха представа какво е станало. Не беше онова, което си мислеха и за което се радваха. Не усети как се озова долу, опитвайки се да си обясни какво се случило с него при това преминаване през тънката преграда между фантазията и истинския живот. Ефектът от уискито започваше да преминава.
Джоан, новата приятелка на Марио Алфиери – с която му било писано да прекара следващите трийсет и седем години до смъртта си във втория от Близнаците на единайсети септември – се показа на вратата на банята, която през уикендите изпълняваше ролята на женска съблекалня. Джордж почти се блъсна в нея, докато се опитваше да натъпче ризата в панталона си.
– Какво ти е? – попита го тя.
Не му хрумна какво да отговори, за да не се изложи.
– Животът е странен – каза ѝ.
Остроумна като Марио, Джоан го изгледа продължително, после попита:
– В сравнение с кое?
С годините, когато спомените за онази случка връхлетят съдия Мейсън – а това не става много често – той ги прогонва пренебрежително като обикновена младежка лудория. Всеки е имал първи път и в половината случаи това става при безумни обстоятелства. Някои се затрудняват. На други не им се удава. Животът и любовта слагат всичко в ред. До този ден не се е замислял задълбочено за онзи момент в живота си и никога не е прикачвал към него определението, което му се налага да използва днес – престъпление.