Дори и така да е обаче, пак има нещо успокояващо, защото Джордж би бил в пълна безопасност. Зик е негодник, крадец, закоравял мошеник, чието любимо занимание е да доказва, че може да излъже всички. Сценката, която изигра в коридора, за да спаси Халил от белезниците, е един от коронните му номера, постижение, с което ще се хвали и ще разказва с дни. Нищо в дългия списък на престъпленията му обаче не включва истинско насилие въпреки поведението на повечето му другари. Ако Зик е Номер 1, заплахите са просто някаква игра, находчива шега, замислена от него. Искане за откуп. Награда за информация или за частно разследване. Някаква измама.
Няма смисъл да убеждава Диниша, че Зик не е замислил нищо нередно или че не го подозират, че той е Номер 1. Тя вече си е помислила за най-лошото и седи сковано на стола, очевидно силно разстроена.
– Собственото ми дете – изрича накрая, преди да стане и да се върне на работното си място.
Изгубен и намерен
Когато излиза за работа в петък сутринта, съдия Мейсън заключава, че някой го следи. Някаква кола, кафяв кадилак „Девил“ последен модел, се появява в огледалото му след не повече от една пресечка от дома му и продължава да кара на няколко десетки метра зад него до булевард „Индипендънс“, по който всеки ден преминава над река Киндъл, за да отиде в града. Много хора отиват от Уест Банк в Сентър Сити в 8.30, казва си той, и мнозина използват страничните улици, за да избягнат задръстванията по магистралата. Но когато я оглежда по-внимателно, видът на колата го разтревожва. Тя е типично „сутеньорско возило“, както се изразяват ченгетата, със смъкнато окачване и пискюл, който се кадилака на задното стъкло. На предните брони са изрисувани струйки дим, а покривът е сменен със старомоден кремав кожен гюрук. Стандарт – но гангстерско возило. Джордж малко си отдъхва, след като кадилакът най-после се изгубва от поглед. След не повече от пет минути отново се появява, преминавайки на зигзаг от едно платно в друго на около двеста метра зад него.
Той включва радиото, за да, се съсредоточи, и преминава в дясната лента, където кара с около трийсет километра в час. Кадилакът също забавя. След няколко минути Джордж свива по „Уошбърн“ и с пълна газ преминава няколко пресечки по тесните улички в квартала от ниски жилищни кооперации. Кадилакът изчезва. Но след като отново излиза на „Индипендънс“, другата кола отново се появява от една странична уличка и се заковава зад него на четири-пет коли разстояние.
След около километър съдията отбива до тротоара и кадилакът също спира в червената зона на трийсетина метра отзад. Когато Джордж потегля, другата кола също тръгва. Накрая, на не повече от три пресечки от сградата на съда, Джордж спира рязко на един светофар и на шофьора на кадилака не му остава друго, освен да спре до него.
Зад волана седи изтупан младеж, бял или латиноамериканец, с черна, стърчаща като бодли коса. Носи кожен елек. На седалката до него се е разположил дебел негър с палто и вратовръзка. Младежът се усмихва добронамерено на Джордж и му намигва.
Сърцето съдията прескача тревожно, преди да разбере. Дава знак с палеца и показалеца си, че всичко е наред, но вътрешно кипи. Нетърпелив да свърши тази работа още преди да стигне до съда, той отново отбива до тротоара, за да може да телефонира по мобилния, който Патрис му даде на заем.
– Бяхме се разбрали нещо – изсъсква, щом Марина вдига.
– Какво?
– Бяхме се разбрали, Марина. Съгласих се на охрана само в сградата на съда. Току-що двама полицаи ме проследиха от дома ми с кадилак, накипрен, сякаш принадлежи на някой наркобос.
След кратко мълчание Марина отговаря:
– Не очаквахме, че ще ги забележите.
– С тази кола? Подходяща е за акции под прикритие сред наркопласьорите в Норт Енд. В моя квартал щяха да са по-незабележими, ако бяха дошли с фанфари. Бога ми, Марина. Какво си намислила, по дяволите?
– Господин съдия, само се опитвам да си върша работата. След като ония типове цъфнаха в коридора вчера, реших, че положението е станало малко по-напечено, за да стоим спокойно. Обадих се на един приятел, Дон Стенли, и го помолих да ви държи под око по пътя до съда и обратно. Не съм давала подробности, господин съдия. Казах му, че се е случило нещо, което малко ме притеснява.
Явно е разговаряла с Ръсти, който ѝ е казал, че Джордж ѝ е ядосан, задето е нарушила обещанието си да мълчи. Това е още по-вярно за издаването на информация пред киндълската полиция. В главното управление, „Макграт Хол“, слуховете и клюките се разпространяват по-бързо, отколкото в девическа гимназия. Ако изтърват нещо за Номер 1, новината бързо ще стигне до журналистите.