– Марина, аз съм единственият засегнат в случая. Затова аз решавам. Разрешавам ти, ако ме намерят убит, веднага да направиш пресконференция и да заявиш: „Аз му казвах“.
– Стига, господин съдия.
– Марина, в квартала ми има девет семейства, които живеят там от двайсет години. Отгледали сме децата си заедно. Ходим заедно на почивка. Прибираме си един на друг вестниците и писмата. Никой от нас не се старае да бъде дискретен. И няма начин тези дървеняци с автомобил като на наркопласьор, които ще ме следят всяка сутрин и вечер, да останат незабелязани. Още утре или вдругиден някоя съседка със сигурност ще сподели пред Патрис.
Той се опитва да се овладее, като си спомня за подозрението на Марина – Номер 1 може да има достъп и до дома му. На този етап обаче в никакъв случай не би споменал за имейла. Вече не може да я контролира. И след като премисли всичко през нощта, вече е по-убеден, че Зик е натрапникът. Въпреки това Джордж опитва по-умерен подход.
– Марина, съзнавам, че не познаваш добре Патрис. Затова нека да ти обясня. Тя е от онези хора, които не се плашат от рискове, но когато става дума за сигурността на дома ѝ, взема всички предпазни мерки. Проектира къщи. Смята, че всеки има право на свое лично пространство. Тази история страшно ще я разстрои. Времето също е най-неподходящото.
– Разбирам, господин съдия, само…
Марина изведнъж замълчава.
– Какво?
– Знаете ли, без да се натрапвам, господин съдия, мисля, че има начин да ви охраняваме, без да тревожим госпожа Мейсън. Може би дори ще я накараме да се чувства по-спокойно. Защото наистина мисля, че ще е най-добре за всички, включително за вас двамата, ако тя узнае какво става.
Усилията му да се владее отиват на вятъра.
– Благодаря, госпожо психолог – измърморва той и затваря телефона.
В кабинета си съдията извиква Джон Баниън, за да обсъдят проекторешението за предварително разпореждане, което бе гледано спешно от апелативния съд. Засяга спор между верига от кина и фирма разпространител на филми за квитанциите от продажбата на билети и свързани с това проблеми.
– Трябва да засилим раздела за средствата за обжалване – казва Джордж на помощника си.
Баниън седи пред бюрото му и кима послушно.
Контрастът между държането на двамата помощници на Джордж не би могъл да бъде по-рязък. Само пет минути след като сте се запознали, Каси е готова да сподели с вас подробности за пломбите си, телефонната си сметка и язвителни забележки за множеството младежи, които я ухажват. Джордж говори много малко, приглушено, сякаш всяка дума му е ценна, и винаги е дистанциран.
Завършил образованието си в Пенсилвания, Джон Баниън се е върнал тук преди десетина години, за да се грижи, а после да погребе старите си родители. Той е много способен юрист и няколко години, след като го назначи, съдията се боеше, че ще предпочете по-добре платена работа. Светът обаче става все по-жесток към хора като Баниън – способни, но без дарба за общуване, следователно неспособни да омайват клиентите. Когато Джордж започна работа, тези „тихи адвокати“ бяха основата на големите адвокатски кантори. В наши дни те все повече се превръщат в наеми работници, които се скъсват от работа, докато бъдат заменени от по-млади свои двойници. Джордж очевидно е доволен от живота си тук. Работи от осем до пет, печели достатъчно, чете до самозабрава и по няколко пъти годишно предприема самотни преходи на планина.
Самотата обаче също е причина. След смъртта на родителите му Джон все повече се превръща в саможив, ексцентричен стар ерген на средна възраст. Лицето му все още е гладко и младежко, но бързо губи кестенявата си коса и значително се е закръглил през последните две години. Все по-малко търси общуване с хора. Обикновено можеш да го видиш сам в стола на съда, забил нос в някоя книга (обикновено важен философски труд) или да трака на лаптопа си, при положение, че наоколо има десетки хора, негови познати от години, с които може да се заговори. Джон никога не говори за някакви обществени прояви и всички са го нарочили за гей. Джордж, който не се смята за специалист по въпроса, все още не е убеден в това. Та нима няма истински стари ергени, неспособни на човешка близост, затънали в прегръдката на собствената си чудатост?
Странностите му обаче по неизвестна причина правят Джон герой в очите на шефа му. Съдията е убеден, че ако е възможно да влезеш в мозъка на Баниън, ще попаднеш в свят, по пъстър от най-скъпите холивудски продукции. За Джон правото е мост към реалния свят. В изолираното пространство на апелативния съд той е ценен като способен професионалист. По мнението на съдията Джон Баниън е идеалният съдебен секретар. Прилежен. Способен. Ненатрапващ се.