– Това е личен проблем, Джон. Не си губи времето. Може сам да поровя в мрежата някоя вечер. Просто се питах как може да се направи.
Баниън надрасква адресите на няколко сайта на едно листче, но уточнението, че нещата са лични, е равносилно на затръшването на желязна врата. Джон си позволява съвсем малко (ако изобщо го прави) да се меси в личния живот на другите и затова няма никаква представа колко са любопитни всички за неговия. Тази зима боледува няколко дни от сериозна бронхиална инфекция. Понеже работеше вкъщи, неохотно помоли Диниша да му занесе няколко документа, които му трябвали. Тя е единственият човек в службата, с когото поддържа някакво подобие на лични отношения – подаряват си дреболии за Коледа – но дори тя никога не беше стъпвала в къщата му. Когато тя се върна, всички изгаряха от любопитство. Каси, помощниците на другите съдии, възрастният пристав Маркъс и самият съдия – всички с нетърпение очакваха да чуят какво е видяла Диниша. Под достойнството ѝ беше да задоволи любопитството им, но на следващия ден, когато влезе да вземе едно писмо за изпращане, Джордж не издържа:
– Мога ли да полюбопитствам?
След като тихо затвори вратата, Диниша му даде кратко, но колоритно описание. Стените на тухлената къща, в която беше израснал Джон, били пропукани отвън, а на покрива имало петна от липсващи керемиди. Истинският хаос обаче бил вътре. Не било просто мръсно, както се изрази Диниша, а толкова задръстено с боклук, че едва влязла в антрето. Сякаш в къщата имало фабрика за рециклиране. Джон като че ли от десет години не бил изхвърлил нито един вестник или списание. Били натрупани на камари до тавана в хола, където имал и истинско укрепление от книги с триметрови стени като бункер. Под тежестта им дюшемето буквално се огъвало. Два папагала свободно летели из къщата и я огласяли с крясъци.
Леко бръмчене някъде в стаята изкарва Джордж от тези мисли. Непознатият шум го стряска, но той бързо установява, че мобилният телефон на Патрис е започнал да вибрира. Съдията го изважда от джобчето на сакото, закачено зад него, и вижда букви върху сивия дисплей. Текстово съобщение, първото в живота му. Той изпитва известно задоволство, че е влязъл в крак със съвремието, докато не прочита какво пише.
– Номер 1 – измърморва, – започваш да ми лазиш по нервите.
Не може обаче да се самозаблуждава. За първи път му се случва да положи съзнателно усилие, за да овладее страха си. И не толкова думите – „Ще те пипна“ – го плашат. Заплахата не е нищо ново. Плаши го номерът, от който е изпратено съобщението. Неговият, на Джордж. Изчезналият телефон на съдията е у Номер 1.
Гняв
В 15.00 Марина, която няколко часа е работила с представители на телефонната компания, идва с една от подчинените си – Нора Ортега, слаба, мургава, мълчалива жена, която Марина е вземала на няколко пъти преди, за да води записки. Джордж демонстративно подава ръка на началничката на охраната и тя напряга цялото си набито тяло, за да се ръкува.
– Това беше грешка, господин съдия, да ви поставим охрана, без да ви кажем. Извинявайте.
Той също се извинява, като използва определението „сприхаво старче“. Настаняват се на обичайните си места – Джордж зад бюрото, Марина на черното дървено кресло отпред.
– И така, какво научихме за Номер 1? – пита той. – Нещо ново?
– Имаме някаква представа къде живее. Районът обхваща най-вече Сентър Сити.
През цялото време приемаха, че натрапникът е местен, но това е първото доказателство. Въпреки това новата информация изглежда нищожна в сравнение с онова, което са очаквали.
– Мислех, че могат да засекат мобилен телефон с по-голяма точност.
– Ако е включен, да, но не и ако е изключен. Какъвто, разбира се, е случаят с вашия. Вероятно го е изключил веднага щом е изпратил съобщението.
– Откъде тогава са толкова сигурни, че е бил в Сентър Сити?
– Моят познат в телефонната компания не ми каза подробности. Притиснати са между властите и защитниците на гражданските права. Затова само ми загатна как става. Аз обаче си го обяснявам така: мобилният телефон излъчва сигнали на два канала и компанията записва втория от тях, така наречените контролни данни, включващи информация за клетката, през която е станала връзката. Най-точното, което могат да ни кажат, е, че съобщението е минало през предавателя на църквата „Сейнт Маргарет“. Би могъл да бъде навсякъде в радиус от три километра.