– Значи списъкът на заподозрените се стеснява на около двеста хиляди души.
– Точно така. – Марина се усмихва. – До утре сутринта ще разпитаме всички.
Джордж изпитва облекчение, че е възвърнала чувството си за хумор в разговорите с него. Междувременно тя изважда резервния телефон на Патрис, който бе взела със себе си, в случай че потрябва в телефонната компания.
– Това, което ме озадачава, е как се е добрал до този номер.
– Аз самият бях достатъчно услужлив, за да му го дам – обяснява Джордж. – Опитвах се да намеря изгубения телефон. Затова звънях на номера. Струваше ми се добро решение. Когато гласовата ми поща се включи, оставих съобщение: „Тук е съдия Джордж Мейсън. Ако сте намерили този телефон, моля, обадете ми се на следния номер.“ На няколко пъти опитвах.
– И как ще чуе гласовата ви поща, ако не знае паролата ви?
– Цялата последователност от символи се въвежда автоматично, ако задържите продължително копчето на единицата. Очевидно е открил как става.
– Очевидно – повтаря Марина.
– Знае ли се на кого друг се е обаждал? Издал ли се е по някакъв начин?
– Не. От телефонната компания казаха, че няма данни от последните две седмици.
– Какво означава това?
– Ако използва телефона, звъни само на безплатни услуги. Гласова поща, такива неща. Умен е. Но това вече го знаехме.
Марина иска отново да чуе как телефонът на Джордж е изчезнал и какво са предприели той и подчинените му, за да го намерят. След като разговарят известно време, тя решава да разпита всички, участвали в търсенето, и Джордж ги извиква. Диниша и Каси сядат на сивия диван до Нора. Маркъс, висок и брадат, застава при вратата, като постоянно човърка зъбите си с клечка. Да не се почувства пренебрегнат, Ейбъл влиза последен и с голямо усилие настанява телесата си върху ниската скамейка с облегалка в колониален стил до Джон Баниън.
Джордж забеляза, че телефонът му го няма, на излизане от хотел „Грешам“ след Деня на съдиите на Киндълската окръжна юридическа асоциация точно преди две седмици, но последният му ясен спомен, че апаратът е бил при него, беше от предишната вечер, когато излизаше от кабинета си. С помощта на подчинените си се опита да си спомни какво е правил между двете събития. Баниън се обади в бюрото за намерени вещи в хотела. Маркъс провери дали Джордж не го е забравил при скенера за метал, когато е идвал на работа сутринта. Каси телефонира в ресторанта, където беше обядвал предишната вечер и претърси колата му. Диниша прерови кабинета му. Самият съдия претърси навсякъде в дома си.
– Истината, Марина, е, че до днес бях убеден, че ще вдигна някоя купчина книжа и ще го намеря.
През последните няколко часа в главата на Джордж се зароди друга теория: Зик е откраднал телефона. Сега подозира, че вчерашното посещение на чернокожия е било с цел да задигне още нещо. При предишното му идване изпратеният на разузнаване Халил е обиколил коридора, изчакал е всички да излязат за малко, после е дал знак на Зик, който се е качил и е взел телефона. Така, ако някой случайно се прибере и го завари в кабинета, той би могъл да каже, че е дошъл при майка си. Съдията обаче не иска да сподели тези си подозрения с Марина, докато не предупреди Диниша. А пък никак не му се иска да провежда този разговор.
– Може би аз мога да помогна – казва Марина. – Според разпечатката от телефонната ви сметка, която взех, последното ви таксувано обаждане е било в 12.12 часа в деня, когато сте го загубили. Едноминутен разговор.
Тя прочита номера, на който Джордж е звънял. Това е телефонът на Патрис, другият.
– Сигурно съм се обадил да проверя как е – казва съдията. – Щом е едноминутен, вероятно съм се свързал с нейната гласова поща. Ето защо съм забравил, че съм се обаждал.
– Къде сте били тогава?
Джордж не си спомня. В съзнанието му се преплитат толкова мимолетни спомени от откраднати минути в коридорите, кратки, приглушени разговори, за да увери Патрис, че мисли за нея.
– Спомняш ли си кога тръгнахме за хотела? – обръща се Джордж към Каси.
Беше поканил и двамата си помощници на приема, но Джон, както всяка година, предпочете да пропусне шумното събитие.
Каси поглежда бележника си.
– В 11.45 трябваше да се съберем с другите съдии във фоайето. Тръгнали сме оттук не по-късно от единайсет без пет.
Главният съдия държи на точността. Всички съдии от апелативния съд с изключение на двама-трима, общо трийсетина души заедно с помощниците им, бяха закарани в хотела от хората на Марина с няколко микробуса. Джордж и Каси си спомнят, че те са били в първия.
– Значи сте се обадили от хотела, господин съдия.