През повечето време, независимо от политическите или моралните си разбирания, независимо дали харесваш закона или не, чувстваш, че решенията ти са предопределени. Дори когато си в състояние да си представиш друг резултат, лоялността към правосъдната институция и особено към другите съдии, способни мъже и жени, които са седели тук преди теб и са положили усилия да вземат правилно решение по подобни казуси, те кара да вървиш по техния път. Свободата на действие, за която говореха преподавателите му, се прокрадва само в периферията, в не повече от три-четири дела за една съдебна сесия.
„Уорновиц“ обаче е един от тези случаи, в които нито законът, нито предишни съдебни решения могат да дадат отговор. Колкото и отвратително да е престъплението, момчетата са осъдени след установения по закон давностен срок. Съдията – Фаръл Кърт, един разумен човек – е направил приемливо тълкувание на члена за укриване на престъплението, но Сапърстийн е също толкова прав, като казва, че по този начин се премахват ясните правила, наложени от законодателя, за това, до какъв момент възрастта на жертвата може да бъде основание за удължаване на давността. При тези на практика еднакво силни аргументи законът ще бъде онова, което ще отсъди Джордж Мейсън. А точно в момента със същия успех може да хвърля ези-тура. Той дори изважда една четвъртдоларова монета и я поставя до проектостановищата на плота. Дори пред Патрис не е признавал, че през последните девет и половина години е взел решение по този начин по две дела (вярно, незначителни граждански спорове), по които в закона беше безнадеждна каша.
Джордж все още се взира в монетата, когато Патрис влиза, разсеяно потърква лицето си, за да се разсъни. По навик понечва да го целуне, но се разколебава. Тялото ѝ ще остане опасно радиоактивно до неделя.
– Хей. Какво казал барманът, когато слонът влязъл в кръчмата?
Той се усмихва вяло на тази стара шега. Отговорът е: „Защо си провесил нос?“
– Стига, без стари вицове.
Патрис се усмихва престорено, преди да отиде при хладилника за бутилка минерална вода. Докато все още е с гръб към него, той пита:
– Какво ще кажеш, ако не кандидатствам за втори мандат?
– Какво?
– Мислех си за това. Мога да работя по-малко и да печеля два пъти повече. Можем да пътуваме.
Патрис бавно се обръща към него.
– Джордж, ти обожаваш тази работа. Винаги си я обичал. Как можеш изобщо да си помислиш за такова нещо. Какво е станало?
Той вдига ръцете. Патрис го гледа без съчувствие. Ако Джордж може да се оплаче от нещо в дълготрайния си брак, то е начинът по който тя внезапно охладнява. Баща ѝ, Хюго Леви, беше коравосърдечен мръсник, адвокат по образование, който започнал бизнес с опаковки. Той също нямал щастливо детство – майка му починала, когато бил на пет – но имаше навик да наказва близките си, като често ставаше дистанциран и в това състояние произнасяше тежки укори. За израслия в консервативния Юг Джордж вероятно няма библейска догма, срещу която да се е борил по-силно, от идеята, че греховете на бащите трябва да се изкупуват от следващите поколения. Винаги е ненавиждал твърдението, че един свободен човек трябва просто да се примири със съдбата и нещо по-лошо, идеята, че не може да се освободи от онова, което мрази. Сега обаче вече е достигнал възраст, на която разбира мъдростта на писанията. Патрис е копняла за прегръдката на онзи жесток човек и затова неосъзнато е възприела частица от него. И досега не се е научила да изразява разочарованията си по-меко. А сега очевидно е разочарована.
– Слушай, друже. – Тя се навежда над плота и за първи път от няколко дни се приближава толкова до него. – Искам да ти кажа нещо. Опитах се да ти го спестя, но трябва да го чуеш: Отърси се от този страх. Виждам го, Джордж. Ти се страхуваш. И това адски ме тревожи. Поглеждам те и си мисля: „Какво са му казали лекарите в повече от онова, което казаха на мен?“ Само влошаваш нещата. Аз сама трудно го приемам. Не мога да се боря и заради тебе. Може да си преживяваш която си искаш под ред криза на средната възраст, но ме остави сега аз да преживея своята.
– Патрис…
Преди да излезе от кухнята, съпругата му поглежда назад и изрича само една дума:
– Не.
Ново послание
Само няколко минути след като седна зад бюрото си в понеделник сутринта, Диниша влиза в кабинета му. Оставя вратата открехната и се обръща към него с официалната му титла:
– Ваша Чест, съдия Кол пита дали ще можете да му отделите една минутка. Чака отвън.