Втората Линда Вичино е дарила сто долара на Детския тръстов фонд за борба с насилието срещу деца в Мисисипи. Прекрасно е да си представи Лоли като щедър човек, но същността на дарението ѝ леко го тревожи. Може би тя е станала майка и инстинктивно се противопоставя на насилието над деца. А може би смята, че тя е била тормозена като дете – а Джордж и всичките ѝ други посетители в картонения бардак само са продължили тази несправедливост?
Третата Линда Вичино е най-обезпокоителната възможност. Името ѝ фигурира в гробищен регистър от Масачузетс недалеч от Бостън. „Линда Вичино, 1945-1970“. Тази жена може би е родена с година-две по-рано, за да бъде Лоли, но Джордж се замисля и върху тази възможност. Какво може да убие човек на двайсет и пет години? Левкемия? Катастрофа? Джордж обаче знае, че е по-вероятно някой, напуснал света на тази възраст, да е умрял от нещастие. Свръхдоза наркотици. Самоубийство. Неразумно поведение. За момиче, което твърди „Животът ми смърди, няма да повярваш колко е скапан“, няма път за измъкване от тази съдба.
Накрая Джордж се отказва да рови в интернет и се заема с друга работа, когато черновата с особеното мнение на Кол по случая „Уорновиц“ се получава в електронната му поща. Написана е в обичайния наперен стил, сякаш от победоносен пълководец, воюващ срещу идеи. Джордж се подсмихва на сравнението между дръзкия словесен конквистадор и човека, който преди броени часове трепереше в кабинета му при мисълта за Номер 1. Не е странно обаче, че параноята на Нейтън понякога го кара да се проявява като страхливец. Джордж си спомня второто или третото им съвместно изслушване, когато Кол се оттегли мълчаливо, уплашен от репутацията на обвиняемия.
Мейсън се опитва да си спомни подробностите около случая и най-накрая успява. Делото беше срещу Хайме Колон. Обвиняемият, който уплаши до смърт Нейтън, беше Корасон.
Ръката на Корасон
Охраната на съда е заточена в тесен офис встрани от главното фоайе, помещение, разделено на няколко работни места с шкафчета и платнени паравани. Партерът на „Сентрал Бранч“ е останал незасегнат от луксозния ремонт, преминал през останалите етажи, за да достигне кулминацията си в помещенията на апелативния съд. Дъбовата ламперия, достигаща до средата на бетонните стени има жълтеникав оттенък от трупани с десетилетия слоеве лак, високите двойни прозорци са разскърцани антики. Когато Джордж пита за Марина, един от подчинените ѝ (всички назначени по „предложение“ от различни членове на окръжния съвет) посочва над главата си към кабинета ѝ, без да отмества очи от компютъра.
Марина говори по телефона и физиономията, която застива на лицето ѝ, когато съзира съдията, е красноречива. Злото не е забравено.
– Ще се чуем по-късно – казва тя в слушалката.
Снимки на сестрите ѝ и техните семейства, на родителите ѝ и една друга жена, военна полицайка, която Марина доведе на служебното тържество миналата година, са наредени на бюрото, монтирани в позлатени рамки.
– Добър ден – поздравява хладно тя, след като затваря телефона.
– Така – казва Джордж, когато сяда на креслото, което тя му посочи, – искам да ти кажа, че след като се прибрах вкъщи в петък, се скарах и с жена си. Но въпреки това не си изкарах яда на кучето.
Тя кимва.
– Е, ние и нямаме куче.
Това извиква на лицето ѝ усмивката, която той очакваше.
– Подложен сте на силен стрес, господин съдия. Не бих искала да съм на ваше място.
– Искам да ти кажа и това, Марина: Благодарен съм ти за всичко, което правиш. Знам, че се опитваш да спасиш жалката ми кожа.
Тя грейва като малко дете, но само за кратко. Не се поддава на ласкателства.
– Ваша Чест, ще бъда откровена. Най-големият ми проблем в тази ситуация е да ви накарам да приемете нещата сериозно. Дори вероятността да съм права да е само едно на десет, не можете да се преструвате, че няма никаква заплаха. Може би трябва да се запитате дали не упорствате повече от необходимото.
– Разбирам. Всъщност точно затова съм тук. Преди малко се сетих, че Нейтън Кол също участваше в съдийския състав, когато изслушвахме обжалването на Корасон.
– О, да, той пощуря, когато Мърф спомена името. Съдията бе готов веднага да изтича в затвора и да пъхне отрова в храната на Корасон.
Марина стиска зъби, за да запази непроницаемо изражение, но сигурно се чувства като детска учителка, която трябва да задоволява изменчивите капризи на съдиите.
– Кажете ми нещо – добавя тя. – Съдия Кол е умен мъж, нали?