Джордж го знае, но я оставя да го каже, за да ѝ достави удоволствие.
– Търси Лесния Вариант, Тъпако.
След като се връща в кабинета си, Джордж работи до около 18.30 часа. Днес Патрис отиде на работа и сигурно ще остане до късно, докато прегледа купчините документи на бюрото си. Ейбъл крачи нервно в приемната и от време на време наднича в кабинета. Заради сегашната си задача се налага да остане доста след часа, в който обикновено си тръгва. Джордж се надяваше да приключи с още две проекторешения, но се отказва и ги пъха в куфарчето си. Ще ги прегледа вкъщи довечера.
– Добре, Ейбъл – провиква се, – хайде на конете.
Двамата бавно минават по коридора между главната сграда и гаража, Ейбъл леко замята болния си от артрит крак. Когато приближават входа, Джордж отново вижда двамата младежи отпреди няколко дни. Подстрижките им са в стила на местните банди. По-високият има прическа, наречена „кръпка“ – късо взета около ушите, но пусната дълга върху темето – вероятно заимствана от индианците. Другият е със стандартната затворническа подстрижка. Въпреки топлото време и двамата носят анораци.
Ейбъл ги заглежда подозрително.
– Тия двамата не ми харесват – споделя. – Какво правят тук?
– Сигурно чакат някой да ги закара вкъщи.
– Да, с крадена кола. Не им е чиста работата на тия, господин съдия. Да ги разкараме.
Посяга към радиостанцията на колана си, за да предупреди патрула.
Това е разумно решение. В повечето случаи Джордж не би повикал охраната. Общо взето, човек трудно би могъл да сбърка в преценката си за повечето младежи, които се мотаят в тази сграда. Най-вероятно тия двамата да са „бебета гангстери“, начинаещи бандити, които стоят тук и пазят оръжията или наркотиците на по-важна клечка, която е горе по някое дело.
Джордж обаче винаги се е въздържал от такива изводи. Истинският Джордж Мейсън, неговият прадядо, има една крилата фраза, която всички приписват на Джеферсън: „Всички хора са създадени равни“. Много благородно звучи, но това не му попречило да притежава роби, като всички други предци на Джордж във Вирджиния. Това е една от най-срамните страници в родовата му биография и когато на двайсетгодишна възраст избяга тук от семейното си наследство, Джордж реши да бъде човек с по-широки разбирания. През целия си живот се е стремил да възприема хората непредубедено.
– Остави ги, Ейбъл. Не пречат на никого.
След скарването си с Патрис в петък той се чувства длъжен да устоява на страха, причинен от Номер 1. По-добре да бъде смел.
– Виждах ги тук два пъти миналата седмица. Не изглежда да създават проблеми.
Ейбъл изпраща Джордж до колата му като влюбен младеж любимата си. Съдията включва двигателя и климатика и изчаква възрастният телохранител да се отдалечи. Още не е готов да тръгне. Както обикновено, иска да остане за малко насаме, в този случай – за да помисли за трите начина на живот, един от които вероятно води Лоли Вичино. Отпуска се назад върху меката седалка и затваря очи. Замисля се за втората Лоли, дарителката на мисисипския детски фонд. Сигурно води добър живот, сигурно е човек със свое бъдеще и място в обществото. Джордж си представя дамата от Мисисипи с дълга розова рокля, шапка и ръкавици, но се засмива на тази фантазия. Това не е неговата Лоли.
Силно издумкване го накарва да се сепне. Той отваря очи и вижда две неща: сребристото дуло на пистолет, опряно в стъклото до него, и петолъчката, емблема на „Могъща латино нация“, татуирана на ръката, която държи оръжието.
Жертва
Бездънната дупка на цевта зее на сантиметри от лицето на съдията. Накрая Джордж забелязва, че младежът му дава някакъв знак с другата си ръка, но не разбира какво искат от него, затова оня отново почуква с пистолета по стъклото. „Ето как могат да те застрелят – мисли си Джордж. – Като не изпълниш заповед, която не си разбрал.“ Сетне си спомня за Корасон и осъзнава, че така или иначе ще го застрелят.
При тази мисъл сърцето му се разтуптява. В главата му се прескачат мисли, трескави като писък.
През всички години, които е прекарал в контакт с престъпността, Джордж е научавал информацията винаги от втора ръка. Всичко, което знае, е от наблюдения на жертвите в съдебните зали, от безопасно разстояние, откъдето се е опитвал да определи колко може да им се вярва или, в адвокатската си кариера, да обори показанията им. В съда страданието на жертвите се пренебрегва, то не е съществено за доказване дали е имало престъпление и кой го е извършил. Свидетелите рядко казват нещо повече от „Уплаших се, че ще умра“. Странно, но в този момент Джордж напълно ги разбира. Думи, правила и разум не могат да запечатат този момент; те просто отсъстват, както при абсолютната нула не съществува никаква топлина.