По някаква причина момчето още го гледа, сякаш очаква Джордж да му обясни нещо или дори да му благодари. И по някаква причина той изпълнява очакването му.
– Помислих ви за други – казва съдията.
И двамата се стъписват: Джордж – защото е успял да проговори; момчето – от думите му. Тъмните очи на хлапака започват да шарят тревожно.
– Мамка ти – измънква и натиска педала за газта.
Лексусът, мястото за лично усамотение на Джордж, прави рязък завой и се изгубва от поглед.
Той се оглежда за нещо, върху което да седне, но най-близкото е една бетонна колона и той се обляга на нея, за да се съвземе. За известно време не може да прави нищо друго, освен да диша, всяко поемане на въздух е върховно удоволствие. От облекчение силите го напускат. Краката му са омекнали, той бавно се отпуска с гръб към колоната и сяда на мръсния, изцапан с машинно масло под. Опитва се да преиграе в главата си цялата случка, но в съзнанието му се е запечатало само едно трайно впечатление. Той сгреши. Всичко, което си помисли, беше грешно. Винаги е вярвал, че познава престъпленията, причините, подготовката, последствията. Оказа се обаче, че за трийсет години не е научил нищо съществено. Нищо важно. Беше разбрал всичко погрешно, напразно се съпротивлява и така сам се постави в смъртоносна опасност.
Бавно духът се връща в тялото му от мястото встрани, където като че ли се беше оттеглил да гледа и да се готви за гибелта му. Той се раздели с всичко, което носеше у себе си. Даде на нападателите не само портфейла, а и ключовете от дома си, дори очилата си и дребните монети. Мобилният телефон на Патрис не е у него, но той не си спомня да го е давал на момчето и решава, че може би го е забравил горе.
Замисля се, че никога не е разбирал. Никога не е проумявал напълно. Не е осъзнавал, че на края – или в началото – човешкото същество е само това: едно самотно унижено червейче, което иска да живее. Замисля се за заплашителните писма и за фалшивата смелост, която се опитваше да показва. Напразно. В решителния момент нищо не е важно, освен да останеш жив.
Патрис можеше да му го каже. Сигурно това е изпитала, когато лекарят бъркаше под гръкляна ѝ и заяви, че не го интересува какво ще остане там. Така Джордж Мейсън остава седнал на мръсния бетон, мислейки със съчувствие и възхищение за жена си.
Оцеляване
Връщането в сградата на съда му отнема сякаш цяла вечност. Налага се да думка по стъклото на вратата със здравата си ръка поне пет минути, докато нощният пазач, още един безполезен член на камуфлажната дружина на Марина, се показва на прозорчето и започва да клати главата си, сякаш е на пружина.
– Съдът е затворен – размърдва устни облеченият с камуфлажна униформа служител и му обръща гръб.
Вероятно е взел Джордж за адвокат, който е пропуснал срока за подаване на молба за обжалване и се надява да я пъхне в пощенската кутия на секретариата.
– Аз съм съдия! – крещи Джордж. – Нападнаха ме.
Накрая прокурорката Джоана Доузиър, която е останала до късно, го познава и някой извиква полицията.
Докато чака ченгетата, Джордж се качва в кабинета си. Изважда формичките за лед от камерата на малкия хладилник в ъгъла и ги притиска върху ръкава си. Болката в предмишницата му е изгаряща, твърде дълбоко и твърде силна, за да е само от натъртване.
Мобилният телефон на Патрис е върху бюрото му. Откакто Марина му го върна в петък, той го забравя на няколко пъти, явно от някакъв подсъзнателен стремеж да не дава нова възможност на Номер 1 да го сплаши. Сега обаче го използва, за да се обади в едно денонощно ключарско ателие. Докато все още се съвземаше в гаража, Джордж изпита нов страх. Той даде на нападателите ключовете от дома си, а адресът му е на шофьорската книжка в портфейла. Когато охраната се обади в полицията, Джордж помоли най-напред да изпратят патрул пред къщата му.
Сега се обажда на Патрис да я предупреди за идването на ключарите.
– Нападнаха ме и си загубих ключовете.
– Божичко, Джордж. Добре ли си?
– Добре съм. Аз съм си виновен. Сто пъти са ме предупреждавали да не се застоявам в гаража. Видях онези момчета да се крият, но се направих на мъж…
Замълчава, защото си дава сметка, че ще разкрие твърде много от онова, което е премълчавал. Затова само моли Патрис да погледне навън. Патрулната кола е там.
– Добре, но ти как си? – настоява тя, когато отново се обажда.
– Добре съм. Имам една драскотина. Ще си направя рентгенова снимка на ръката. Сега чакам полицията.