– Нейтън се е побъркал – отбелязва накрая. – Убеден е, че той ще е следващият. Обзалагам се, че се е скрил на „безопасно място“ на не по-малко от петстотин километра оттук.
Двамата приятели не се сдържат и се разсмиват.
– Е, каква е твоята теория? – интересува се Ръсти. – Какво мислиш за снощи?
Джордж обяснява, че според него двете събития нямат връзка, ако не се брои това, че опитвайки се да се прави на смел пред заплахите на Номер 1, е започнал да върши повече глупости.
– Още ли не вярваш в теорията за Корасон?
Странно, но едва сега, след като е бил потискан със седмици, страхът, свързан с тази възможност най-сетне обхваща съдията. Сърцето му затуптява силно и той стиска юмруци при мисълта за последствията, ако безскрупулен социопат като Корасон го е набелязал за мишена. Ако това стане, Кол може би е прав да се подложи на това доброволно изгнание. Но дълбоко в себе си Джордж все още не вярва на тази теория.
– Не виждам логика – казва той на главния съдия. – Но единственият начин да разберем със сигурност истината е, ако ченгетата хванат ония хлапета и проверят дали са свързани с „Латинос Рейес“. Не бих заложил на това. Сигурно вече са продали или разфасовали колата ми и за първи път са се видели с много пари.
– Възможно е – съгласява се Ръсти.
На обяд и последните посетители се оттеглят. Джордж затваря вратата си с надеждата да свърши най-после малко работа, но в този миг пред него застава Диниша. Скръстила ръце пред пухкавия си корем, тя го гледа с очакване. Хубава е, макар и по стандартите за жена на средна възраст, с голяма топкообразна прическа, мода от седемдесетте, от която тя не се отказва. Със свито сърце Джордж ѝ дава знак да влезе. Виждал е това виновно изражение стотици пъти и знае какво да очаква.
– Зик каза, че от полицията са го разпитвали, господин съдия, питали го къде е бил в петък. Беше в Сейнт Луис, господин съдия, сигурна съм. Кучето му беше при нас, докато го нямаше. Каза, че им е показал документи, доказващи, че е бил там.
– Едва ли някой се съмнява в това, Диниша.
– Работата е там, че там си е намерил добро място. Но ако полицията се обади във фирмата, господин съдия, тогава…
Диниша все още държи ръцете си събрани пред корема. Няма смисъл да я пита дали в молбата за работа Зик е написал истината в графата „Осъждан“. За човек като него животът е порочен кръг. Ако правиш всичко според правилата, нямаш шанс.
– Едва ли ще го направят – уверява я той; Диниша въздъхва и се усмихва. – Полицаите обаче подозират, че си предупредила Зик, че ще го посетят.
Устните ѝ оформят едно голямо кръгло „О“.
– Нищо подобно, господин съдия. Говорихме малко само в четвъртък вечер. Не съм се опитвала да го предупредя, само му казах какво си мисля. Господин съдия, той твърди, че никога не би ви причинил нищо лошо. И аз му вярвам, господин съдия.
Това е проблемът, разбира се. Майката на Зик винаги ще му вярва. Никой друг разумен човек не би му повярвал.
– Диниша, нали не вярваш наистина, че с приятеля му бяха дошли да използват тоалетната?
Тя клюмва и сяда на същия твърд стол до вратата, където се беше усамотила онзи ден, за да не я види никой, докато плаче за най-голямото си дете.
– Не, господин, съдия. Не вярвам.
– Какво са правили в действителност? Нещо да откраднат ли са искали?
Тя се изсмива кратко, мрачно.
– Не, господин съдия. Точно обратното. Бяха дошли да върнат нещо.
– Нещо от кабинета ми?
– Нещо от чантата ми. Зик бе идвал вече онази сутрин, господин съдия. Заради кучето. Взел ключовете от чантичката ми.
– Защо?
Тя притиска с пръст устните си в опит да не заплаче.
– Искал да влезе в бараката ни за инструменти. Там прибра нещата си, когато замина. – Има предвид затвора. – Не знам как, но Реджи намери два пистолета там и когато Зик излезе, баща му не му позволи да ги вземе. Знаете, че няма право да носи огнестрелно оръжие.
За углавен престъпник притежаването на оръжие е наказуемо, както по щатските, така и по федералните закони.
– Реджи и Зик се карат за тези пистолети на всеки два месеца. Зик казва, че иска само да ги продаде, че струват добри пари. Затова измъкнал ключовете и отишъл да ги вземе. Сега пистолетите са у онова другото момче, Халил. Мисля, че са се разбрали Халил да се промъкне и да върне ключовете на бюрото ми, когато стана за нещо, а пък ако някой го види, да каже, че ги е намерил в коридора точно пред вратата.