– Миналата седмица агентите от Бюрото са го посетили. Корасон обожава да се перчи, не си прави труда да се съветва с адвоката си. Федералните са го разпитвали за двама хлапаци от бандата му, които излежаваха присъди – обяснява Марина, имайки предвид двама затворници, които бяха убити наскоро, – но споменали и вашето име.
– И какво?
– Не реагирал. Все пак са искали да му дадат да разбере, че са по следите му.
Във всяко разследване има очевиден отговор, най-близък до логиката – съпругът е убил бившата си жена, уволненият работник е саботирал тръбопровода на фабриката – но съдията се съмнява, че човек, който е използвал щанга, за да накара свидетел да мълчи, ще прибягва до толкова сложни методи.
– Не вярвам да е Корасон, Марина. Честно казано, все още смятам, че извършителят просто се забавлява да ме заплашва.
Джордж се е научил да се бои от параноиците – те нападат, като си мислят, че защитават себе си. Но разумен човек, възнамеряващ да създаде хаос, няма да изпраща предупреждения само защото така ще затрудни изпълнението на отмъщението си. Джордж е убеден, че единствената цел на Номер 1 е да наруши душевния му мир, което е твърде цивилизовано за човек като Корасон.
– Аз приемам този луд сериозно, господин съдия.
Макар че е склонен да спори, Джордж предпочита да не отговаря. Отдавна е разбрал, че хората в правозащитните служби обичат да се виждат като рицари пазители – готов е да се обзаложи например, че в детските си години Марина Джорнале е изчела всичко, написано за Жана д’Арк. Колкото по-сериозно приема писмата, толкова повече се вживява в собствената си значимост.
– Освен това агентите от Бюрото и моите хора са единодушни за едно.
– Какво е това?
– Крайно време е да ви поставим под охрана.
– Не!
От самото начало Джордж е против тази мярка. Един телохранител би създал адски главоболия и нещо по-лошо – няма как да го скрие от Патрис. Джордж не е казал на съпругата си за заплахите и няма намерение да ѝ казва. Положението ѝ е достатъчно тревожно за момента.
– Не мога да приема такова нещо вкъщи, Марина.
Запозната със състоянието на Патрис, началничката на охраната го поглежда съчувствено и замислено потърква брадичката си.
– Вижте, господин съдия, какво ще кажете за следното предложение? В дома ви – добре, не мога да се меся там. Телефонът ви го няма в указателя, нали?
Мярката да си вземе номер, който не фигурира в указателя, бе необходимост още по времето, когато работеше като адвокат по криминални дела – това беше най-добрият начин да предотврати среднощните обаждания от измъчвани от кошмари клиенти.
– Когато стъпите на общинска земя обаче, господин съдия, вече сте на моя територия. Затова, с цялото ми уважение и след няколко реверанса – добавя тя с усмивка на тази детска шега, – все пак ще натоваря някого да ви пази. Когато си припомням основните правила на занаята, Ваша Чест, не виждам нито едно основание да ви оставя без охрана.
С други думи той не може да я накара да наруши професионалната си етика. Съдията пораженчески плясва по бедрото си и Марина бързо му подава ръка.
Джордж я изпраща. Когато отваря вратата, Баниън чака отпред с лист в ръка – проекторешение, изпратено от кабинета на друг съдия. На прага Марина спира и се обръща към двамата:
– Ей, голяма тълпа събрахте тази сутрин.
Има предвид обжалването на „Уорновиц“, за което хората ѝ бяха натоварени с осигуряването на реда.
Споменаването на този процес веднага потиска съдията. Като развалена храна, като скарване със съпругата, нещо, което може да скапе настроението ти за цял ден.
– Мразя този процес.
Това не е нищо ново за Баниън. След като видя, че не може да издържи повече, съдията натовари помощника си да догледа касетата, за която Сапърстийн твърдеше, че не трябвало да се пуска пред съдебните заседатели. Въпреки че рядко показва чувствата си, Джон се намръщва доста красноречиво. Марина изненадано вдига вежди:
– Защо? Мислех, че хората като вас копнеят за шумни дела.