Кон Игълдън
Света троица
Войните на розите, книга втора
На Виктория Хобс, която се бореше с вятърни мелници…
и ги победи.
Карти и родословни дървета
Пролог
Виконт Мишел Гаско категорично не беше шпионин. И би възроптал срещу подобно определение, ако беше чул така да го наричат. Разбира се, предполагаше се, че щом се завърне в родината, френският посланик в английския двор ще докладва на своя монарх за всичко, което представлява интерес. Истина беше също, че виконт Гаско бе събрал значителен опит из европейските кралски дворове, както и на военното поприще. Знаеше какво евентуално би искал да узнае крал Шарл Френски и, имайки това предвид, виконтът внимателно наблюдаваше ставащото наоколо му, колкото и незначително да беше то. Шпионите бяха мръсни мъже от простолюдието, дето имаха навика да се спотайват из входовете и да си разменят, процедени през зъби, тайни пароли. Виконт Гаско, de l’autre côté — „от друга страна“, както казват англичаните, — беше благородник от Франция, който стоеше толкова далеч от тези неща, колкото земята от слънцето.
Такива и други подобни мисли бяха единственото нещо, с което можеше да се забавлява през свободните си часове. Със сигурност щеше да спомене пред крал Шарл как не са му обърнали внимание цели три дни, оставяйки го да върти палци в една разкошна стая в Уестминстърския дворец. Прислужниците, изпратени да обслужват личността му, дори не бяха добре умити, забеляза той, макар че идваха достатъчно бързо при повикване. Единият със сигурност смърдеше на коне и урина, сякаш обичайните му задължения бяха в кралските конюшни.
Все пак физическите му нужди бяха задоволени, но не и посланическите. Всеки негов ден започваше като собствените му камериери го обличаха в най-прекрасните одежди и наметки, които притежаваше, избирайки ги измежду одеянията, натъпкани в огромните сандъци, които бе донесъл от Франция. Досега не се бе наложило да повтаря цветова комбинация и дори да беше дочул как един от кухненските помощници го нарича „френския паун“, то това никак не го бе раздразнило. Ярките цветове повишаваха настроението му, а и нямаше почти нищо друго, с което да запълва времето си. Не му се щеше да мисли за храната, която му сервираха. Очевидно бяха наели френски готвач; но не по-малко ясно бе, че мъжът не питае излишна любов към сънародниците си. Гаско потръпна при мисълта за някои от пихтиестите неща, които се бяха появявали на масата му.
Часовете се нижеха едва-едва като на погребение, а той отдавна бе прочел всяко листче от официалните си документи. Накрая, на светлината на свещта, стигна и до кафеникавата на цвят книга, която притежаваше, цялата белязана с негови записки и коментари. De Sacra Coena от Беренгар му беше станала любимо четиво. Трактатът върху Тайната вечеря, разбира се, бе забранен от църквата. Всеки спор, който се разпростираше до мистериите на тялото и кръвта, привличаше вниманието на папските хрътки.
Гаско отдавна си бе създал навика да издирва книги, чието бъдеще беше огънят, които пък от своя страна възпламеняваха мислите му. Потърка ръце в обвивката. Оригиналната корица, естествено, беше откъсната и изпепелена и тази пепел бе внимателно стрита, тъй че никоя любопитна ръка да не може някога да се досети какво е имало на нейно място. Грубата, изпоцапана кожа беше, за жалост, необходимост в този век, в който хората с такова удоволствие се разобличаваха едни други пред господарите си. Повикването, когато най-сетне дойде, прекъсна четенето му. Гаско беше свикнал с кънтящата камбана на всеки кръгъл час и на половин час, която го събуждаше рязко от сън и предизвикваше не по-малко киселини в стомаха му от нещастните гълъби, изпружени безжизнено върху подноса с вечерята му. Не беше броил ударите, но въпреки това знаеше, че е късно, когато конярчето, както го наричаше в себе си той, се втурна в покоите му.
— Виконт Гас-карт, викат ви! — съобщи момчето.
Гаско по никакъв начин не показа раздразнение заради начина, по който то сдъвка това гордо име. Сигурно беше някой идиот, а добрият Господ очакваше да проявяваме снизхождение към подобни нещастни хорица, пръснати сред по-добрите им себеподобни, за да ги учат на състрадание, или поне тъй беше твърдяла винаги майката на Гаско. Той внимателно постави книгата върху подлакътника на креслото и стана. Камериерът му, Алфонс, беше на крачка зад момчето. Гаско само премести поглед към книгата, знаейки, че това е достатъчен знак за прислужника му да я държи далеч от чужди ръце по време на отсъствието му. Алфонс рязко кимна и се поклони дълбоко, докато конярчето зяпаше объркано тази пантомима между двамата мъже.