След вечерята в обществото на командира и офицерите му, които подхвърляха с грейнали от възбуда очи предположения за очакващите ги одисеи в изпълнените с чудовища морета, доктор Костова отново излезе на палубата, а синът й остана при свободните от вахта офицери да дослуша техните замайващи въображението му разкази.
Слънцето още не се бе скрило. Но вълните към изток от засенчения борд бяха потъмнели съвсем, метално блестящи като разлюлян станиол, а на запад, точно под наедряващия слънчев диск, припламваше огненочервено подводно огнище.
На десетина метра от борда водата внезапно закипя. Мернаха се няколко черни плавника и бели кореми, вплетени в едно премятащо се кълбо.
Борбата свърши скоро. Морето отново утихна. Акулите си бяха поделили набързо попадналата плячка, един голям черен делфин.
И още неуспокоена от разигралата се пред очите й драма, изследователката съгледа друго, само че неколкократно по-голямо лъскаво черно тяло, като гръб на изплавала подводница, което се понесе напреки на курса им и преди тя да се опомни, преди да извика, се блъсна с глава в борда. Целият корпус се разтърси, няколко моряка, неочаквали удара, паднаха на палубата, а доктор Костова се вкопчи с всички сили в планшета.
Зашеметен от страшния сблъсък в бронята на бойния кораб, кашалотът полегна настрана и простенващ от болка, изостана назад.
В разговори по това първо приключение неусетно настана нощта. Костова нагласи сина си в каютата, а тя отново излезе навън. Изправи се, зареяла невиждащ поглед в черното разплескано нищо, което я окръжаваше. С равномерно боботене корабът пъплеше по пресрещащите го едри лениви вълни. А небето отгоре ведно с всичките си съзвездия и галактики, и мегагалактики, се люлееше плавно, изгубило опората си. В душата й настъпваше покой, философско примирение. И прозрение — сякаш още малко, още миг и щеше да разгадае Световната тайна… Смисъла…
Човек и космос! Толкова ли са различни? Еволюция! Само в живата природа ли? Не е ли подчинен и човекът на същите закони, както всички живи същества? Както и неживата материя. Както и космосът. От простото към по-сложното — в някаква все още непозната нам закономерност. От праматерията към материята, от елементарните частици към атома, от атомите към молекулата, от: молекулата към макромолекулата докато се достигне органичното вещество. И после от доклетъчната субстанция към клетката, от едноклетъчното към многоклетъчното. От неживото към живото. И накрая — от живата материя към разума, през всички форми на усъвършенствуване на нервната система.
И няма ли всъщност някаква връзка — разширяващата се вселена и ускорената еволюция? Предживотът е траял милиарди години, царството на едноклетъчните — един-два милиарда, всички степени на цефализацията, образуването на главен мозък — петстотин милиона, хомо сапиенс — два-три милиона. И цивилизацията — едва няколко хиляди години.
А после? Какво следва после в тия прогресивно скъсявани периоди?
Измъчена, почувствувала отново безсилието си, убедена за лишен път в правотата на сократовото примирение със собствената немощ, тя се прибра в каютата си.
Утрото я завари отново на палубата, тъкмо когато навлизаха в Босфора, където едва не се сблъскаха със стадо бягащи от соленото Средиземно море финвали.
Слънцето се подаде над хоризонта, сякаш изплавало от небитието, пламтящо и лъчезарно — един истински безсмъртен, ежедневно възкръсващ Феникс.
От двете страни на пролива все още стърчаха старите укрепления с празни амбразури като черепи с нащърбени зъби, от които вече никой не се плаши.
Босфора! Сякаш река, синя и блестяща, в която се оглеждаха двата бряга, отрупани без ред и замисъл с древни развалини и къщи, с многоетажни хотели и джамии.
Ето го и Цариград!
Всъщност тя никога не бе могла да различи откъде започва той в това очарователно безредие, в тая романтична смес на древността и съвремието върху разкошните амфитеатри по бреговете му. Цариград! Мечтаната примамка на Крум и Симеон, на Калоян и Иван Асен, заради която векове наред са били изцеждани силата и кръвта на българския народ.
Отдясно — Европа, но потисната от Азия. Долма бахче. Пера с Генуезката кула. Златния рог, сякаш разкошна изрезка от небето. Патриаршията. Топ капъ сарай. Света София. Синята джамия. Галата.
Отляво — безредното струпване на Скутари, истинската Мала Азия.
А над главите им — едно чудо на техниката, висящият мост, свързал Изтока със Запада.