Друг път тъй шумни и оживени, днес кейовете пустееха, запълнени с изоставени бездействуващи кораби. Пустееха и надвесените над водата домове. Животът се бе отдръпнал като отлив от заплахата на морето.
Проливът неусетно се разшири, неусетно се превърна в море. Мраморно море, гъмжащо от живот като рибарник.
После Дарданелите! Древният брод между двата континента. Отляво Чанаккале. А нейде наблизо — древната Троя. Славната Троя, чиито стени един пешеходец е можел да обиколи за пет-шест минути. Но останала в спомена на хората благодарение поетичната магия на един слепец.
И пред тях изведнъж се ширна просторът на Егея. Някакъв син лабиринт, копринена дантела, просната между безбройните скалисти архипелази.
Сашо пръв ги видя. По фантастично синята повърхност на морето плаваха чудни бели гроздове като събрани в куп балончета. Яйца на калмари. Изглежда, подводно течение или враг ги бе отскубнал от нишките, с които грижливата калмарка ги бе прикрепила към дъното. Ясно, Егея с неговата соленост и топлина се бе оказал отличен инкубатор за чудовищните главоноги. Но засега майките и бащите им все не се показваха за общо разочарование на младия екипаж.
На втората вечер, преди да си легне, доктор Костова забеляза нещо — под черната повърхност край кораба се носеха чифтове фосфоресциращи дискове. Без да изплуват, без да нападат. Почувствувала противна тръпка под тия сатанински вторачени погледи, тя се прибра в каютата, завинти по-здраво илюминатора. Не й се щеше да види промъкващите се през него тентакули.
А на другия ден, навлизайки в Йонийско море, дежурният офицер видя първия калмар. Капитанът вече бе издал пълна забрана за излизане на палубата. Затова свободните от вахта се бяха струпали пред илюминаторите. Само доктор Костова бе повикана бързо в командната рубка.
Върху морската повърхност се поклащаше плавно някаква безформена сивозеленикава маса, от която настрани се бяха отпуснали пет-шест усукани пипала. В основата им се виждаше запазилото зловещия си блясък огромно око, което единствено показваше, че отпред лежи животно, а не подводна скала.
Но мъртво! Иначе морските птици не биха кацали тъй безгрижно върху му, не биха го кълвали тъй настървено.
— От какво е загинал? — тая беше първата мисъл на биоложката.
И тя се обърна към капитана с молба:
— Позволете ми да го приближа с лодка!
Той я изгледа сурово, без да отговори.
— Нужно ми е да взема тъкан от него. За изследване.
Командирът поклати глава.
— Изключено! Където има мъртви, значи има и живи. Аз съм поел задължението да ви отведа в Неапол жива.
Дежурният офицер предложи друго:
— Защо не го вдигнем на палубата с крик?
Командирът прие това предложение. И корабът, намалил скорост, опря борд о мъртвото чудовище.
Тогава самата изследователка се отказа от намерението си.
— Вижте! — посочи им тя. — В окото му отломък от острието на риба меч! Явно, случайно или при борба рибата е пронизала през окото мозъка на калмара. И смъртта е последвала от това. Щом не е болест, не ме засяга.
Следващите събития, обаче, засягаха всички.
Доктор Костова със сина си седеше в командната рубка при рулевия и дежурния. Обясняваше на Сашо, а всъщност повече на моряците, онова, което е известно и което не е известно за тия морски страшилища.
— Още от най-дълбока древност човек е изпитвал ужас от главоногите. За това говорят не само легендите и митовете. Античният писател Требиус Нигер например ни съобщава, че един кораб бил потънал от тежестта на нападналите го калмари. А през Средновековието, за което морето изглеждало като свърталище на дяволи, се е родила и легендата за „кракена“…
Внезапно Сашо продължи мисълта й:
— … подобен на остров, дълъг цяла миля, върху който полк войници можел да прави маневри.
Изглежда, често бяха говорили така в къщи. А може би при непрекъснатото си четене бе научил всичко това.
— Шведският епископ Олаус Магнус твърди, че от главата на кракена стърчат дълги рога. Така тоя звяр приличал на изтръгнато дърво. Оттам и името „кракен“ — на шведски „дърво“.
Доктор Костова, усмихната, продължи:
— Всъщност ние знаем твърде малко за тях. Сигурни сме само, че са едни от най-приспособените за водата живи същества. Ученият Клинжел например твърди, че те се доближават до такова умствено развитие, висшият критерий на което е човешкият интелект. Мозъкът им има зачатъчна кора от сиво вещество. А сивото вещество — това е носителят на висшите нервни прояви. Няма спор, природата ги е свръхнадарила: необикновено зрение, обоняние, осезание, вкус, слух; термоскопични очи, идеални органи за равновесие, хищен клюн, отрова, десет ръце със стотици смукала, тигрови нокти, зъби по езика, димна завеса — най-съвършения камуфлаж, ракетен двигател. И накрая — високо развита нервна система. Пък и кой знае още колко неизвестни нам способности… Ако бяха успели да се приспособят към сушата, там навярно не би останало място да се появи човекът…