Професор Нисимура смяташе, че е достатъчно в боята на корабните бордове да се слага откритото от него химично вещество, което отблъсква калмарите, щом се допрат с чувствителните си пипала в него.
Военният министър пък предлагаше, и вече бил наредил, всички кораби да бъдат снабдени с огнехвъргачки за напалм, който засега се оказваше най-действеното средство.
Тази рубрика бе открита от няколко дни. И имаше за задача да успокои общественото мнение, да му обясни, че борбата вече се разгаря. И че в нея се включват учени от цял свят. Доктор Костова например бе говорила снощи по телевизията, като се бе опитала да изложи в общи черти своите разбирания по проблемата.
Без да отрича целесъобразността на отбранителните средства, с които и според нея мореплавателите трябваше да се защищават при нападение, тя бе подчертала, че тази отбрана ще се окаже само една отклоняваща вниманието полумярка. Бе цитирала военното правило, според което най-сигурната отбрана е нападението. И бе предложила точно това — тотална настъпателна война. С крайна цел — масово унищожение на калмарите до привеждане числеността им в предишните граници. До възстановяване биологичното равновесие в морето.
И други нейни колеги поддържаха същата теза. Само че повечето от тях търсеха разрешението на въпроса посредством употребата на дълбочинни бомби с отровни вещества.
Доктор Елена Костова бе ярка привърженица на биологичната борба. Отровите нямат избирателно действие. Те поразяват и вредителя, и приятеля на човека. ДДТ го доказа красноречиво. Както много други биолози, и тя считаше, че в тази борба следва да бъде използуван някой от естествените врагове на калмарите. И вече бе спряла избора си върху един вид от светещите бактерии, които се заселват понякога по главоногите. Допускаше, че е същата бактерия, на която се е дължало светенето на октопода, наблюдавано някога от Чарлз Дарвин. Още опитите край Лазурната пещера на Капри бяха дали в ръцете й това оръжие. Изолираният от нея микроорганизъм още тогава се бе оказал смъртоносен за експерименталните калмари. По-право само за онези от тях, които биваха поизтощени от продължителния престой в аквариум. Здравите, свободно плаващи екземпляри преболедуваха по-леко.
Особено полезна се бе оказала вещината, придобита при работата с гама облъчванията на доматите. След хиляди експерименти, при които си бе поставила за цел да премести определен ген на друго стъпало в генетичната структура на бактерията, успя да получи култура с вирулентност стотина пъти по-силна от изходната, подобна на естествената селекция при азиатския грипен вирус през 1957 година в резултат на йонизиращите лъчи от атомните бомби. Резултатът излезе блестящ. При всички опити без изключение заразените животни умираха. Те започваха да се покриват със светеща слуз, която постепенно се разгаряше, разпалваше се по сила, докато накрая цялото тяло на калмара почваше да пламти във фантастични синкави сияния като запален спирт, в някаква феерична агония. И дълго след това, ден-два, светенето все не угасваше. Като приказно огнено погребение. Различието се състоеше само в продължителността на боледуването — от един ден до една седмица. Откривателката, то се знае, предпочиташе по-продължителен период, защото даваше възможност за по-дълго общуване на болните животни със здравите, а то от своя страна означаваше и по-големи възможности за разпространението на заразата. Предстоеше й да съсредоточи усилията си в тази насока.
Но и в друга. Да речем, бактериалната култура с всички необходими качества е в ръцете и. Как да я пръсне така, че да инфектира масово и почти едновременно определен вид калмари в целия световен океан, без да разчита на естествената прилепчивост от едно животно на друго, защото дотогава у тях може да се изработи някакъв съвсем нежелан в случая имунитет…
Костова трепна. Припомни си кадъра с препичащите се на слънцето калмари. Преди да избягат от появилите се самолети, те като че ли даваха изглед, че имат желание да се обособяват на двойки. Дали това не бе някакво тяхно брачно тържество? И дали не би могла да се възползува от него за своята цел?
Много често се случва така. Добрал се до някакво хрумване, разумът съвсем неочаквано се отпуска, превключва на друга дейност. Ей така мисълта на Костова отскочи отново към сина и. Сашо по цял ден не се отлъчваше от телевизора. Преди това, в София майка му се бе надявала, че при първите си другари, той ще се посъживи, ще се увлече в игрите и лудориите им. Не се увлече. Отчуждил се бе и от тях. И тук предпочиташе усамотението. По едно време се бе заловил с плуване — като че ли най-подходящият спорт за късогледи. Но откак крайбрежието, та и реките и езерата загъмжаха от акули, трябваше да се откаже.