Остана му само телевизорът. За него екранът се бе превърнал в нещо като магнит. А майка му виждаше — Сашо всъщност не гледаше, не внимаваше. Само стоеше като хипнотизиран от синкавия, трепкащ четириъгълник.
Как можеше да го изкара навън, с момчетата, на въздух…
Внезапен звън прекъсна мислите й.
Тя стана да отвори.
На вратата се бе изправил висок слаб мъж с бледо лице и дълги аристократични пръсти, явно непознаващи физическия труд.
— Жак Буланже! — представи се той.
Домакинята го изгледа въпросително.
— Журналист! — той показа картата си. — От „Монд“.
Костова трепна. От оня злокобен ден, когато при Марио дойде мнимият журналист, тя бе получила натрапчива неприязън, някакъв психичен комплекс, против всички представители на тоя род хора.
Неволно като че ли се вдърви на мястото си.
Жак Буланже се усмихна. Безпомощна, безволева усмивка на човек, насилил себе си или по-право насилван непрекъснато. Уморен да се съпротивлява.
— Не бихте ли отделили няколко минути за едно интервю и за нашия вестник?
Доктор Костова живееше в обществото и въпреки комплексите си беше задължена да се съобразява с изискванията му.
— Заповядайте!
Посетителят включи портативния си магнитофон.
— Единствен въпрос, мадам. Кога ще влезе в действие методът ви?
Изгледа я. Слаба, висока, елегантна, с хубави, все още запазени черги на лицето, с очила (както и сина й). И което му направи най-силно впечатление, с неестествено черни, явно небоядисани коси въпреки всичко преживяно, което му беше известно. Тя приличаше на италианка повече от мъжа си, покойния доктор Марио Булгаро.
Доктор Костова дигна рамене.
— Тоя час все още не е настъпил.
— Слава богу! — неволно въздъхна журналистът.
Тя го изгледа слисана.
— Някакви пречки? — побърза да запита той.
— Не! Всичко върви нормално. Само че е нужно време. И докато му дойде времето, може някой друг учен да намери по-сполучливо решение.
— Засега не! — възрази той. — Всички са в началния стадий. Но на вас, именно на вас, колко време ви е нужно?
— Поне един месец. Най-малко три седмици.
Жак Буланже се размърда неуверено на стола. Явно премисляше, колебаеше се.
— Мадам! — облиза той пресъхналите си устни. — Правя ви конкретно предложение! Ако вие забавите употребата на вашето оръжие срещу „крак“ (и той, то се знае, употребяваше тоя журналистически жаргон), ще получите…
И й показа готовия чек.
— Нищо друго! — натърти той. — Само шестмесечно забавяне. После и успехът, и славата ви си остават…
Очите на домакинята потъмняха. Значи, и сега, значи, пак същото! Както тогава…
Тя скочи.
— Синьоре, гостоприемството не ми позволява, иначе…
Ала той не ставаше. Почервенял от срам, вплел пръстите си, гостът пошепна, почти разплакан:
— Моля ви, не отказвайте веднага! Помислете си! Вижте поне сумата! Никога не бихте имали толкова пари…
Но видял огъня в очите зад силните очила, изпъшка:
— Разберете! Нямам друг изход! Приемете!
Целият му вид, разтрепераният му глас, молещият поглед смутиха домакинята, която за малко се подвоуми дали да го изпъди грубо, или да откаже по-учтиво.
Сашо я превари:
— Синьоре, не разбрахте ли, че сте нежелан?
И му отвори вратата.
Буланже въздъхна:
— Телемах и Пенелопа…
И добави отново със своя умолителен глас, макар че смисълът на думите му беше явна заплаха:
— Послушайте ме! Иначе… Ще има много лоши последици… За вас… И за мен…
Костова се обърна, а Сашо, като по чудо преобразен от обидата, го подкани повторно с нетърпеливия си жест да си върви.
И той си отиде.
На прага пак се извърна, понечи да запита, но махна с ръце.
Сашо тръшна подире му вратата.
16
Точно над Мерисити върху водната повърхност сър Чарлз беше оставил специален незакотвен, а саморегулиращ се по отношение на определените му координати буй, който имаше предназначението да улавя радиовълните от атмосферата и да ги препредава в дълбините с инфразвукови импулси, понеже, както е известно, във водата радиовълните гаснат след няколко метра.
Приемателното устройство се помещаваше в кабинета на сър Чарлз, единственият, който си бе присвоил правото да поддържа връзка с останалия свят, след като бе изолирал напълно от него всичките си поданици.
Почти не пропускаше съобщенията във връзка с кракеновото нашествие, които пълнеха душата му с горчивата наслада на отмъщението. Хората му бяха причинили толкова зло — нека сега те вкусят от мъката. И то по негова вина — макар и неумишлена. По-рано не бе и допускал, че калмарите ще се окажат негови съюзници в битката му срещу човечеството. И особено срещу Англия. Родната Англия, която го отхвърли, която се подигра с него. Тя беше една от най-засегнатите. Трудно се запазва икономика, изградена върху морския транспорт, когато корабите трябва да бъдат подменени със самолети. Стачки, безработица, вълнения, престрелки, открити бунтове — това беше сега някогашната мирна, идилична Англия.