Делфините! Вече не му изглеждаше толкова неправдоподобна хипотезата на Алистер Харди, че преди няколко милиона години някаква човекоподобна маймуна, изтласкана от съперниците си по дърветата, е започнала да търси препитанието си в плитчините и постепенно да се приспособява към водния живот. Космите станали излишни както при делфините. Оцелели само на главата, да й пазят сянка. Натрупала се и подкожна тлъстина, каквато нямат маймуните, но имат делфините. А после, кой знае защо — дали са изчезнали съперниците му, или придобило сила от развитието на мозъка си при тоя живот в две среди, въздуха и водата — това човекоподобно същество зарязало водата и се върнало обратно на сушата… И ако не се бе върнало, навярно днес неговите потомци щяха да се препичат на морските брегове редом с тюлените и моржовете, вместо да провеждат анаеробни експерименти в бездните…
Да мрази ли похитителя си, или да го благославя, че бе осъществил тоя масов експеримент, който доктор Булгаро, като всеки истински учен, трудно би решил да приложи върху други хора.
Впрочем, това е предимството на безскрупулния човек, на този, за когото личната цел стои над всичко и за когото дори животът на останалите му събратя е само средство към целта. Всички велики пълководци, създателите на империи, конквистадорите, разширили хоризонтите на човешкото познание…
Булгаро не усети кога до него се бе прокраднал тореадорът, който в това време трябваше да се намира неотлъчно пред пулта на ултразвуковите оръдия.
— Дойде му времето! — пошепна дон Мигуел и насочи пушката си в гърба на пилота.
Толкова дълго бе чакал тоя ден, за да осъществи замисленото бягство. Без подводницата не би успял, съзнаваше го добре. Прекалено опасно беше. Пък и не би могъл да отнесе повече от двадесетина кила злато.
Но Булгаро го превари.
Убийство? Никога! Той блъсна пушката и я изби от ръцете му.
При шума от сборичкването Джек се обърна. Разбра начаса.
— Мръсник! — процеди той през зъби, като с една ръка продължи да стиска кормилото, а с другата насочи своето оръжие. — Но аз не съм от твоите беззащитни говеда на арената! Ей сега ще те пратя при кракените!
Тореадорът пребледня.
— Нима смяташ, че наистина… Аз само да те принудя… Защото.
Без да го слуша повече, Морския Тарзан прехвърли управлението върху автопилота, а той с насочена пушка и срещу двамата приближи, та прибра оръжията им. Сложи ги под краката си. Взе и водолазните им ножове.
Чак тогава, хванал отново уредите за управление, подметна през рамо:
— Слушайте! И повече никакви глупости! Сър Чарлз ни следи със своите апарати. Открие ли най-малко отклонение от набелязания курс, тозчас ще се спусне подире ни с другата подводница. Нейните оръдия, както знаете, са по-далекобойни. Ако сме в опасност — да ни помогне; ако бягаме — да ни залови…
Дон Мигуел изсумтя сърдито:
— Каквото ще да става, не мога повече! Я живея още месец, два, година. Искам да ги изживея като човек — горе, на слънце, закъдето ме е създал бог. Не тук, в тоя ад, сред дяволските изчадия…
Надеждата за спасение, блеснала за малко, угасна. И доктор Булгаро отново се отпусна в своето привично безразличие.
Навън, в черното нищо, продължаваше неправдопобната светлинна феерия. Колкото и изтъркани да изглеждаха вече сравненията с космоса, на какво друго би могъл да оприличи тези светещи струпвания, тези подвижни съзвездия като пияна вселена? Ей това например не бе ли все едно крабовидна мъглявина, макар че знаеше — беше изстреляно облаче от малък калмар. А това, тази спирална галактика? Кой ли я бе сътворил за миг, за да изчезне също след миг? Бог или непозната молюска?
Джек Елбери, кой знае защо изчаквал толкова дълго, чак сега отговори на тореадора:
— Точно затова! Защото ни остават месец-два, най-много година. Ти искаш да се върнеш горе. За да се порадваш на слънцето — от затвора ли или от лудницата? А аз не искам! Да се върна — при цялата тая слънчева низост и подлост. И гнусотии… Не искам. Тук ще остана — сред дяволските изчадия, както казваш. Предпочитам ги…
Дон Мигуел изръмжа:
— Щом ти се ще, оставай! Защо пречиш на нас…
— Защо ли? Защото ми трябвате като съюзници.
Дон Мигуел и Булгаро го изгледаха слисани.
— Точно тъй! Да не мислите, че на мен не ми е дотегнало всичко! Неговото господаруване, неговото високомерие. Цялата му тая маниакална тирания! Аз ще остана тук, истина е. Но без него. Не да създаваме империи, не да изменяме съдбата на света. А да си отживеем дните…
— Е! — изхриптя, задъхан от нова надежда, испанецът.