— Не е ли ясно? С ваша помощ ще обезвредя сър Чарлз. Та да няма кой да преследва вас, да няма кой да пречи на мен.
— Но как? Как?
— При първия удобен случай… Когато сме получили своя морфин. И няма да му позволим той да вземе своята доза. Без морфина той ще омекне, колкото и да си придава важност, ще издаде шифъра на касата… Само това ми е нужно вече — морфин, колкото искам. И то там, на дъното…
— А сър Чарлз?
— Да върви по дяволите! Пък и вие! Който иска, да остава; който не ще, да се пръждосва…
И като в унес, сякаш вече изпитваше очакваното блаженство, промълви замечтан:
— Месец-два! Година! Повече никой не е издържал. Но тъй, както аз разбирам. За нещо, което вече постигнах — нещо различно, неизпитвано от другите… Сред друг свят, все едно отново роден на друга планета… Сред непознати опасности… Та нали това е животът — да преодоляваш опасностите; ежечасна, ежеминутна, ежесекундна борба срещу смъртта…
17
Доктор Елена Костова вече почваше да се безпокои. Сашо никога не бе закъснявал толкова.
А днес? Какво ли се бе случило?
Тя позвъни в училището. Отговориха й, че момчетата са си отишли отдавна. Обади се в дома на един негов съученик, който каза, че са се разделили с Алесандро още преди два часа. Какво да стори? Да тръгне ли по болниците? Или в полицията?
А да чака — сърцето й не даваше.
Разтревожената майка застана до прозореца. А него все го нямаше. Само някаква мощна кола спря до тротоара пред тях. Тя не я и погледна. Нищо друго не я засягаше сега.
Над съседните къщи искреше морето — тоя ден точно такова, каквото го виждаме по илюстрованите картички: синьо неаполско небе над още по-синьото неаполско море. И кипнал бял прибой, който трупаше върху брега бели откоси — откос след откос. Ще речеш, заливът се е нагиздил в синя атлазена рокля с бели дантелени волани.
Тогава се позвъни.
Тя изтича, отвори вратата, зарадвана, сигурна, че е Сашо.
Пред нея стоеше един чужд човек.
Възнисък, набит, с неестествено широки рамене, с тежки, плътни ръце като мечешки лапи и широко лице с яка долна челюст. Направо неандерталска — неволно я сравни Костова. Остра рижа коса, късо подстригана и присвити, натрапващи се стоманеносиви очи. Със самонадеян, дори нахален поглед.
Тип на гангстер! От филмите.
Но гласът му прозвуча съвсем не по бандитски на ясен литературен италиански език:
— Синьора Костова?
Той свали шапка с добре усвоен жест на светски човек.
И сърцето й отново трепна. Предишният комплекс, тая досадна страхова невроза, която я бе обзела снощи при посещението на Жак Буланже, и този път стегна сърцето й.
Вместо глас от гърлото й се чу пресъхнал шепот:
— Какво обичате?
— Мога ли само за една минута? С хиляди извинения!
Тя поовладя гласа си:
— Журналист ли сте?
Усмивката, както и гласът му, не издаваха престъпник. Беше добродушна, открита. Усмивка на човек с добри намерения.
— Да ме пази Мадоната. Казвам се Девид Дейвис, представител на „Лойд“.
И й подаде визитната си картичка.
„Лойд“! Нима можеше да не знае най-голямата английска застрахователна компания? Особено, сега, когато в пресата от време на време се прокрадваха кратки съобщения за застоя в работата и.
Тя го покани, като премисляше трескаво. Какво ли щеше да й предложи? И как трябваше да му отговори?
Посетителят седна и със същата спокойна, предразполагаща усмивка започна:
— Безспорно на синьора Костова са добре известни затрудненията на фирмата ни. Клиентите ни вече се въздържат да застраховат корабите си. И защо ли — когато ги държат бездейни до кейовете. Ако някой безумец реши да сключи застраховка, това вече е почти чиста загуба за нас. Корабът не се връща. Би трябвало да отказваме ангажименти срещу риска „крак“ — ще речете вие. А това би означавало да загубим напълно доверието на клиентите.
Костова почваше да се досеща.
— Какво точно искате от мен? — прекъсна го тя. Друг път възпитанието не би й позволило това, но сега бързаше, тревожеше се за сина си.
— Да откупим откритието ви.
Тя отпусна ръце.
— Вече ми предложиха тая сделка. То се знае, отказах. Аз съм учен, не бизнесмен…
— Кой друг ви предложи? — запита Дейвис оживен.
— Представи се като Жак Буланже… От „Монд“…
— Жак Буланже… Нищо не ми говори… Пък и то е съвсем естествено… А нещо друго… Нещо особено… Някакъв белег…
Костова отвърна:
— Синът ми видял. Липсвал левият му показалец.
Девид Дейвис отвори широко очи.
— Я кой бил! Неофициалният представител на Авиотръста. А бихте ли ми казали — уверявам ви, не е нахално любопитство това — можете ли да ми кажете какво точно поиска той?