— Защо не? Да забавя употребата на бактериалната култура с шест месеца.
— Повече не им е нужно! — поклати разбиращо глава пълномощникът на „Лойд“ — Дотогава, при липса на ефикасно оръжие срещу „крак“, мореплавателните компании ще фалират.
Той вдигна глава.
— Интересите ни са едни и същи, синьора. И вие, и ние държим откритието ви да постигне целта си. Да ликвидираме тая напаст. Ей затова искаме да го откупим. Защото вие, с вашите възможности. Как да се изразя?… И институтът ви… И държавата… И международният комитет дори… Бюрократичната машина се задвижва мудно. Доклади, резолюции, бюджети, парламенти… А ние можем да го внедрим веднага. С всичките си средства, с необходимата бързина.
— Въпреки това, не мога! Аз съм обикновена сътрудница в нашия институт. То може да бъде решено само от научния съвет. И от иронизирания от вас комитет…
— Или друго — предложи Дейвис. — Да приемете нашата помощ. Вие правете каквото намерите за добре, при едно-единствено наше условие — скорост, максимална скорост… В състояние сме да ви предоставим начаса средства, лаборатории, апаратура, обезопасени кораби, научна подводница…
Костова се замисли. Това, виж, изглеждаше по-другояче. Че кой институт няма нужда от пари, от повече сътрудници, обзавеждане? При това изглеждаше искрен. Техният добре разбран интерес обясняваше необикновената им щедрост. Защо не…
В тоя миг телефонът иззвъня.
Тя скочи, вдигна слушалката. И чу:
— Синьора Костова?
— Да!
— Обажда се Жак Буланже. От „Монд“. Спомняте си, нали?
И замълча. Стори й се, че чу възбуденото му дишане. Готова беше да постави слушалката, когато той отново заговори:
— Принудени бяхме… При вашата неотстъпчивост… Синът ви е в наши ръце…
Тя едва не изтърва слушалката.
— Какво? Кажете!
— Синът ви, Алесандро, е в наши ръце. Ако до двадесет часа тая вечер не приемете предложението ни, няма да го видите никога. Уверявам ви…
— Изнудвач! — изхриптя Костова. — Как смеете?
Гласът от телефона, все тъй колеблив и неуверен, добави:
— Това е! Размислете! В двадесет часа пак ще се обадя… Иначе е…
И прекъсна.
Нещастната майка, притиснала с две ръце челото си, се отпусна в креслото.
— Изнудвачи! — повтори тя. — Как смеят!
Девид Дейвис, мълчал почтително досега и неволно подочул нещо от звучащата мембрана, промълви:
— Който е по-силен, той диктува условията.
И сложи ръка на рамото й.
— Добре ли разбрах? Жак Буланже или тоя, дето си е присвоил това име, е отвлякъл сина ви. И като откуп иска да изпълните условията им, така ли?
— Така! — почти изплака Костова.
Дейвис се изправи.
— За щастие аз познавам тоя тип. Работата ми е такава, длъжен съм да зная много. Случайно научих и това, че за него е приготвен самолет…
Той стана.
— Преди това позволете!
И без да дочака съгласието, набра някакъв номер по телефона.
— Задръжте запазения самолет на Барона! И съобщете в полицията да го арестуват. Заради отвличане… Кого ли? Сина на доктор Елена Костова.
След това я повика решително.
— Елате с мен! Ще опитаме да преварим!
Тя го последва, влезе в колата му.
Той натисна педала.
Седнала до него, Костова не спираше, като замаяна, да си повтаря:
— Толкова подло! Съвест! Нямат ли съвест! Морал…
Дейвис, без да откъсва поглед от прелитащия под колелата асфалт, отвърна сурово, с някаква досада:
— Морал! Добро и зло! Като папуасите: ако те изям — това е добро; ако ти ме изядеш — това пък е зло…
А Костова, сякаш без да го чуе, продължаваше да си говори сама:
— Оная злочеста майка… Не можех да я разбера… Която, за да спаси сина си, трябвало да издаде на турците тайния проход към крепостта Урвич…
— Какво казахте? — запита Дейвис, докато изчакваха на един светофар.
Тя въздъхна.
— Една жестока легенда… За майка… Извършила предателство, за да спаси сина си… И народът… За наказание… със силата на легендата я превърнал в скала…
После отново полетяха.
При входа на аеродрума едва не се сблъскаха с профучалата насреща им кола на Бърза помощ, подир която изтичаха няколко полицаи.
Костова случайно видя шофьора.
— Той е! — тя хвана ръката на Дейвис. — Жак Буланже!
Дейвис зави рязко, спусна се подир беглеца, който надуваше сирената, за да иска път.
Колата на Дейвис, мощна и бърза, все не можеше да го настигне, защото след отминаването на Бързата помощ другите коли заемаха веднага местата си.
А доктор Костова, стиснала до счупване пръсти, само, шепнеше.
— Сашо е вътре… Вътре… Толкова близо… И…
При воя на сирената следващият светофар се смени бързо, примига на зелено, пропусна беглеца и отново затвори пътя им с червената си заповед.