Тръстът направи каквото бе нужно. Отначало почтено. Предложи й пари. Да я купи почтено, както всичко на тоя свят се купува. А щом като твърдоглавката отхвърли това достойно предложение, нима тръстът трябваше да отстъпи със скръстени ръце? И да се остави на божията милост?
Работата пое Шефът. Той не беше служащ на авиотръста. Такива хора не се числят в техните ведомости. Но те са последното по ред, но не последното по значение средство в икономическата борба. Нима ще вземат да се занимават лично с отвличания, убийства, стопански шпионаж директорите и управителните съвети? А Шефът, да го благослови бог, спря избора си върху Жак Буланже — Барона. Поради аристократичния му вид, поради възпитанието му, които не будеха подозрения.
Акулите в корабната сянка се пръснаха уплашени. Трепна и Жак. Никога не се бе смятал храбрец. Особено тук, в тая опасна близост.
Кога ли ще дойде хеликоптерът?
Слава богу, не беше калмар. Отдолу, подгонила братовчедките си, се стрелна седем-осемметрова акула чук с тъмнокафяв гръб. Противна тръпка полази по гърба на Жак. Фантастична, отвратителна, зловеща твар! Как е могъл създателят да я измисли — такава химера между уродливостта и изяществото!
Какво ли й бе хрумнало?
Тя обърна нагоре жълтия си корем с полепналите по него черни прилепала и направи обратно салто, после още едно, и още едно.
И потъна.
А на нейно място не се показаха други. Само рояк летящи риби изпърха над повърхността с разперени блестящи гръдни перки, подобни на едри водни кончета.
Жак се шмугна в люка, хлопна капака над главата си. Помощникът му, който пушеше равнодушно пред каютата на спящия заложник, се усмихна:
— Страшно, а!
Буланже не отвърна нищо. Само сви устни в презрителна гримаса. И тоя се мисли храбрец — с храбростта, която всъщност не е нищо друго, освен липса на въображение.
Отиде при машината.
— Какво правите, когато се покаже кракен? — запита той уж безцелно.
Машинистът само се усмихна самонадеяно.
Жак се врътна. И тоя също — храбрец! Все ограничени мозъчета, без въображение.
И се върна. Ами ако е дошъл хеликоптерът?
Предпазливо отвори люка. Надзърна.
Наистина, с бързо нарастващ бумтеж откъм брега приближаваше хеликоптер. Зарадван, Жак изскочи на палубата.
Никакъв калмар, никакви акули!
И тогава видя. Лодката, която беше вързана на буксир за кърмата, сега се отдалечаваше от кораба. А вътре в нея — някакво момче, което приличаше на пленника му, размахало с все сили греблото.
Бандитът направо влетя в каютата му. Празна. Илюминаторът — отворен. Всичко му стана ясно. Наивният затворник се оказа не толкова наивен. Както изглежда, поне последния път, когато го провери, се е правил на все още упоен, а той в същото време вече е замислял бягството си.
На пода лежаха счупени очилата му, които навярно бе изтървал в бързината, провирайки се в тесния илюминатор, през който можеха да минат само неговите слаби рамене.
Грабнал автомата, Жак Буланже изтича на палубата.
— Стой! — изкрещя бандитът, побеснял от гняв.
Нима щеше да допусне това? Пленникът му, надеждата му, животът му — да му се изплъзнат така поради едно случайно отпускане, най-дребна небрежност. Всъщност той и сега се показа какъвто си е. Съжали момчето, не го върза. И ето! На тоя свят или ще бъдеш наивник, т.е. глупак, и едва ще свързваш двата края. Или „човек“, истински силен човек, който не признава пречки и задръжки по пътя към целта. Който не се спира пред нищо.
А Жак! Ни наивник, ни истински мъж!
— Спри бе! — повтори вика си той.
Ревът на приближилия хеликоптер заглуши гласа му.
И понеже момчето не спря, а натисна още по-припряно греблата, Жак пусна пред него един откос, който пресече пътя на лодката с къса кипнала линия.
Тогава друг картечен откос, насочен от хеликоптера, изчатка по палубата.
Защо? Нима не бяха неговите хора? От авиотръста?
Уплашен, той отскочи да се прикрие зад рубката, откъдето да отговори на стрелбата.
И тогава, погледнал към беглеца, се вцепени. Дъхът му пресекна. Навярно и ония от хеликоптера видяха същото, защото куршумената градушка се отклони от кораба и вдигайки редки гейзери по повърхността, се съсредоточи върху едно място, на двадесетина метра от лодката, където сред вълните се надигаше някаква безформена грамада. Като оголващ се при отлив риф — мек, променящ облика си риф, повече подобен на сблъскана купчина морско зеле.
За жалост не беше риф, не бяха водорасли!
Навръх тая грамада се виждаше едно чудовищно око, отдалеч наподобило захвърлена автомобилна гума.