Четириногия излетя с последни сили нагоре, полужив от борбата. Изскочи на повърхността, задиша учестено.
Живот? Кошмар!
А каква беше тая миризма на кръв във водата? Дали тъй обилно кървяха неговите рани, нанесени от страшните калмарски смукала, които бяха отскубнали от кожата му кръгли полуметрови изрезки? От кукестите им нокти, раздрали дълбоко главата и корема?
А той все не можеше да се засити. Вдишваше-издишваше. Десетки пъти поред на коси, единични фонтани.
20
Доктор Елена Костова не понесе и втория удар на съдбата. Преуморена от работа, измъчена, при вестта за гибелта на сина си тя се строполи на пода в безсъзнание.
Преди още Девид Дейвис да се върне от Капри, където се бе спасил след нападението на кракена, и преди да даде описание за сражението с чудовищното мекотело и за смъртта на Сашо, някой друг беше продиктувал по телефона зловещите подробности във връзка с трагедията на един репортьор, който, то се знае, ги бе публикувал начаса. Впрочем, кой журналист ще изпусне такава сензация? „Отмъщението на Крак“! Такова беше заглавието на статията. А в нея с помощта на всички възможни вестникарски суперлативи се описваше как е загинал синът на известната изследователка, която си бе поставила за цел да унищожи калмарския род.
Костова не го бе прочела. Чула го бе само, препредадено по радиото. В лабораторията си. Повече не й бе нужно. Слаба физически и с още по-неустойчива нервна система, тя не бе издържала.
Но когато се свести в клиниката, сякаш завръщайки се от оня свят, когато си припомни всичко преживяно, клетата майка скочи веднага от леглото и отказа решително да се лекува повече.
На главния лекар, който й обясни вероятните последици от това лекомислие, тя отвърна:
— Вече никакви други последици не ме засягат…
На своя отговорност напусна клиниката.
Отказа да вземе и такси. Предпочете да се прибере у дома си пеш. Пък и защо ли й бе нужно да бърза? Когато и да стигнеше, където и да стигнеше, от сега нататък щеше да бъде винаги сама…
Докато слезе по стъпалата до улицата, макар и подкрепяна от санитарната сестра, доктор Костова се задъха. Дали беше само от преживяното? Все едно, че се бе изкачила на височина две-три хиляди метра. Или и от намаляващия кислород във въздуха? Наблюденията го бяха установили отдавна и го потвърждаваха ежедневно. Нещо непознато за планетата от четиристотин милиона години насам, откогато съотношението на кислорода и въглеродния двуокис не се е променяло. Автомобилите, самолетите, промишлеността гълтаха ненаситно кислород, като бълваха обратно облаци отровен дим, докато в същото време растителността намаляваше, прогонвана от урбанизацията, индустрията и транспорта. Съвременното човечество бързаше да се самоотрови със собствените си отпадъци, както спиртните дрожди в произведения от тях самите алкохол.
В случая обаче това не мажеше да даде пълно обяснение за рязкото спадане на тоя животворен газ. Най-точните изчисления отказваха да го потвърдят. И учените се заеха да потърсят друга причина.
Както е известно всекиму, кислородът се е появил на планетата ни в резултат от фотосинтезата на растенията. Преди природата да изобрети хлорофила, той не е съществувал в свободно състояние. А днес повече от две трети от него се, произвеждат от фитопланктона на световния океан и то главно от едноклетъчните диатомови водорасли. Това съвсем не е за учудване, като се знае, че теглото на всички микроорганизми превишава теглото на всички многоклетъчни същества.
Тя начаса отхвърли тая възможност. Не би могла да усети такъв слаб недостиг. Само прецизните апарати го регистрираха. По-вероятно изглеждаше друго — инстинктът й за самосъхранение, който отклоняваше вниманието й в друга посока, извън непоносимата истина.
Колко странно е устроено човешкото съзнание! В най-тежката мъка, овладяно от една мисъл, то самичко, в интуитивна самоотбрана, отскача в други сфери, улавя се като удавник за други мисли, та дори против волята си да си даде миг-два отдих от страданието, което иначе би го унищожило.
Така и съзнанието на злочестата майка, смазано от ужаса на станалото, отново се отхвърли към предполагаемото обяснение за настъпващия кислороден глад.
Впрочем, ако това продължеше, дали проучванията на мъжа й, предназначени за морските дълбини, нямаше да се окажат спасителни за цялото човечество, пригаждайки го към анаеробен живот на самата суша?