Диатомеите представляват главното меню, на каланусите, един от най-разпространените представители на зоопланктона, животинския планктон, скаридоподобни ракообразни, надарени от природата с изключителна лакомия. Ако не съществуват техните врагове, те са в състояние да унищожат целия фитопланктон. Като противодействие, съгласно основния природен закон за равновесието, са се появили планктоноядните: риби, мустакати китове, манти, китови акули. Но само докато съществува равновесието. Сега то изглеждаше нарушено. Гигантските главоноги бяха прогонили китовете, мантите, китовите акули, а дребните им събратя избиваха масово рибите. И зоопланктонът, каланусите и другите, необезпокоявани, се бяха заловили с изтребването на фитопланктона.
Изследователката неволно си представи бъдещето. Имаше достатъчно въображение. С недостигащия кислород. Сякаш видя милионите хора, дишайки често-често, като риби на брега, да си набавят недостигащите глътки кислород. Така, както бе видяла на филма, описващ агонията на екипажа в една потънала подводница. Сега потъналата подводница щеше да бъде цялата планета.
Тя се сепна. Безсъмнено, не можеше да се отиде докрай. Когато жертвите започнат да намаляват, хищниците, малки и големи, едновременно с тях ограничават своята численост, чисто и просто загиват от глад. Каланусите също трябваше да загинат… А дотогава…
Тя тръгна с неуверена, уморена походка по тротоара, без да поглежда наоколо. Вече нищо не я засягаше: ни градът, ни хората, нито потоците от автомобили. Нищо! Къде ли отиваше? И защо?
Не беше ли най-добре да свърне към кея? И там — веднъж завинаги… При Сашо… И при Марио…
А работата й? Докъде ли беше стигнала?
Доктор Костова си я припомни бавно. Всички опитни животни в аквариума загиваха. Беше заразявала уловени калмари и ги бе пускала обратно на свобода. Но, видимо, те нямаха чест допир с гигантските. Ех, наистина морето започваше да изхвърля тук-там по брега мъртви калмари, които вечер фосфоресцираха като призраци. Изселедванията върху труповете им доказваха, че смъртта им се дължеше на същата бактерия. И толкова — единични трупове…
Това беше ахилесовата пета на борбата. Докато епизоотията се разпространи, напълно естествено беше да се очаква, че ще се получи имунитет към нея. И тогава — почвай отначало!
Не успяха да ускорят борбата и включените в операциите международни морски и въздушни флоти, които седмици поред търсеха да открият някъде калмарски струпвания, за да ги атакуват с бомби и куршуми-ампули, пълни с бактериална култура.
Дори Костова, която беше убедена в умствените способности на тия висши мекотели, не можеше да допусне, че те бяха годни да преценят грозящата ги заплаха със своя разсъдък. Но така или иначе, по някакъв странен усет кракените потъваха веднага, щом на небосвода закръжеха санитарните самолети или откъм кръгозора се зададяха специалните кораби.
Разум? Телепатия? Или свръхусет?
Изведнъж някой се метна към нея. И преди тя да се усети, я дръпна в тъмния вход, от който бе излетял. В същия миг, навлязла с огромна скорост върху тротоара, само на сантиметри от нея профуча някаква черна лимузина, после отново, водена от удивително сръчна ръка, се върна на платното и изчезна зад завоя.
Костова позна нападателя, по-право сега спасителя си.
— Синьор Дейвис! Не разбирам!
Без никакво вълнение от станалото той отвърна:
— Моля за извинение! Нямах друга възможност.
Тя прибра изпуснатата си чанта. Оправи косата си.
— Луд! Или пиян?
— Нито едното, сеньора, нито другото!
— Тогава?
— Предумишлено убийство! — Дейвис го изрече с такъв глас, сякаш й предаваше съдържанието на нов криминален филм.
— Но защо? — изследователката недоумяваше.
Той вдигна рамене.
— Много ясно! Да замлъкнете!
Тя все не разбираше. И спасителят й добави:
— Да ви убият, та по тоя начин да попречат за унищожението на Крак…
— Но това е…
— Всеки е прав за себе си — отвърна той с философско примирение. — Те са прави, като искат да ви отстранят от пътя си — трябва да спечелят; прав съм и аз, като им попречих — нали и аз трябва да спечеля… Пък — който надвие… Прав е по-силният…
Костова се доизказа:
— Това е напълно безсмислено. От моята смърт те няма да спечелят нищо. Сътрудниците ми са в течение на цялата работа. Всичко, до което се добера през деня, записвам в няколко екземпляра. Няма да издам къде, но ги пазя на различни места, та и в сейфа в банката. И ако се случи нещо с мен… Постигнатото няма да се загуби… Както неговото… Ще го продължат други. А те не са по-малко интелигентни…
Тя му протегна ръка.
— Благодаря ви! Ще си ходя.