Той взе със себе си в подводницата и Джек Елбери като свой първи помощник. Уверил се бе отдавна в неговата съобразителност и устойчивост, качества все по-редки напоследък сред неговите доскоро мъжествени поданици, а сега — някак безразлични, обезверени, истински морфинисти.
Та и той самият, бъдещият император. Все по-често сър Чарлз се удавяше в опасни мисли, в колебания, в съмнения относно необходимостта от постъпките си, дори относно своята крайна цел.
Затова беше наложително час по-скоро да довърши започнатото. Като нравствена профилактика. Преди разрухата да е угасила огъня му. Да довърши делото на Мери, в чиято памет вече вършеше всичко.
Той съобщи на екипажа плана си едва след като бяха напуснали отдавна пределите на Мериленд.
И все пак не каза всичко.
Ако знаеше, че преди да се качат в подводницата, сър Чарлз беше предал, уверен в почтеността му, не на друг, а на пленника им, на доктор Булгаро, касетка с морфин за разпределяне между останалите по време на дългото му отсъствие, Джек Елбери навярно щеше да постъпи другояче. Навярно щеше да намери начин да обезвреди шефа си и да върне подводницата в напуснатата крепост. А там, те — запасени с достатъчно морфин, а сър Чарлз — лишен от нужната му доза, накрая щеше да отстъпи, да им издаде секрета на сейфа.
Щеше да ги освободи от непоносимата си власт.
И тогава — всеки по своя път: италианският доктор — у дома си, бикоборецът — при златото си, сър Чарлз — ако ще, по дяволите…
Но той не знаеше това. Затова покорно водеше кораба по зададения курс.
Добили опит от досегашните си срещи с тоя прозрачен кит, гигантските свръхкалмари вече го заобикаляха отдалеч, не смееха да го нападат. И само някои по-глупави младоци връхлитаха върху му, залепваха в гладката му повърхност с вендузи, дращеха безполезно с клюнове и нокти. А накрая, разочаровани отскачаха назад, избълвайки в безсилен гняв чернилните си облаци.
Подводничарите не ги закачаха. Първо — защото тия безопасни нападения внасяха разнообразие в дългото пътуване, и второ — да не изтощават акумулаторите.
Изглежда, незапомненият екологичен взрив, който бе променил из основи фауната от по-горните слоеве, не бе засегнал чувствително бездната. Защото кракените не търсеха там препитанието си. Наистина, как биха се изхранили с дребосъчетата, които я обитаваха? Светещи рибки въдичари, десетсантиметрови акулки, риби триножници и всякакви други голямоусти, но все дребни твари.
Там беше само убежището им. И вълкът не ловува край бърлогата си.
А малките калмари, които биха забелязали тия дребосъци, не достигаха такива дълбочини.
Дни наред подводницата плаваше така, без да излиза на повърхността. Издигна се, само за да премине Гибралтар, и отново потъна.
Най-сетне наближи Неаполския залив. Писецът на ехолота заподскача при стръмното издигане над континенталния склон, насечен от хребети и стръмни каньони.
После отново се успокои, достигнал шелфовото плато.
На дълбочина около триста-четиристотин метра забелязаха и без прожектора, само с очите си, преминалата акула. Значи, и те като другите дълбокоморски жители бяха пригодили зрението си към съвсем оскъдното осветление. Малко по-нагоре вече различаваха подскачащите наоколо им като едри бълхи скариди, рибките и медузите, които се мъчеха да избягат със задъхани пулсации.
Близо до брега броят на животинското население нарастваше.
В плитчината, сравнително далеч от зловещите властелини на бездната, се бяха оттеглили обитателите на откритото море като изместваха или изтребваха неочаквалите това нахлуване прибрежни обитатели.
Вече нямаха нужда от фоновизора. В бистрата средиземноморска вода погледите им проникваха на разстояние петдесетина метра. Повече не им беше и нужно.
Ето, насреща им от синевата изплува огромно тяло. Синя акула. Но не нападна, а продължи да си виси кротко в лазура.
— Спи! — усмихна се Джек. — И вижте! От време на време изтласква водата през хрилете си.
— Като калмар — досети се сър Чарлз.
— Иначе ще потъне. А така, на сън, с тия редки реактивни тласъци успява да се задържи на място…
Не довърши.
Внезапно акулата трепна, навярно усетила със страничната си линия раздвижването на водата, и оглупяла от уплаха, може би сметнала ги за калмар, изчезна, стопи се в далечината.