— Ще го настигна! — реши изведнъж Джек Елбери.
И както винаги, поддал се на първия си порив, недочакал разрешението на шефа, той отвори вратата и се стрелна надолу, тласкан от портативния си реактивен двигател.
Ето, догони го. Хвана през кръста отпуснатото безжизнено тяло и го понесе обратно.
Но изруга. Верни на своята природа, схванали мигновено, че калмарът е вече безопасен, двадесетина акули, малки и големи, изникнаха от непрогледната пропаст и закръжиха наоколо, отрязвайки пътя за отстъпление на удавника и спасителя му.
Джек Елбери би трябвало да извика за помощ. Гласът му посредством хидрофона на гърлото при съответна нагласа щеше да стигне до кораба, да премине и през стените му. И сър Чарлз щеше да изпрати навън останалия екипаж, който да разгони хищниците с ултразвуковите си пушки.
То се знае, не го направи. Не би понесъл подобно самоунижение — Морския Тарзан да моли за помощ! И то срещу акули!
Огледа се. И когато прецени, че моментът е подходящ, с мощен тласък на ракетата си се стрелна срещу най-близката тигрова акула, десетметрово страшилище, което се бе изпречило пред него. Слисана от това чудновато същество, това дребосъче, което не се бе уплашило от нея, а напротив атакуваше, хищницата трепна. Джек видя как в допреди малко спокойния и властен поглед на ониксовочерното й око пробягна колебанието. Затова не я остави да се опомни, а връхлетя отгоре й, удари я с хранителния си резервоар по носа и я прескочи.
Това вече беше прекалено много за нея. Акулата, смаяна от бързината и дързостта на нападателя, свърна назад. И другите акули усетиха мигновено смута й. Нейната неувереност се предаде и на тях. Отдръпнаха се и те назад.
В това време Джек достигна подводницата. И оттам, преди да затръшне след себе си вратата, подметна презрително към разбъркания строй на озадачените хищници:
— Още не се е родила акулата, която ще види сметката на Морския Тарзан…
22
Безспорно не за отмъщение доктор Елена Костова продължи изследванията си. И преди трагедията тя работеше упорито. Всекиму е известно, че в науката не могат да се очакват резултати без труд, усърден и всеотдаен. И сега, при обзелия я стремеж за забрава, тя се бе посветила на задачата си с още по-голям жар. И всички виждаха, и всички я разбираха — търсеше клетата някакво облекчение. Вместо в задгробната река Лета тя опитваше да намери забрава в своята работа.
Не искаше да си спомня за двете покушения върху нея. Те бяха тъй далеч, сякаш не я засягаха. Но Девид Дейвис не ги подценяваше. Още същата вечер той поиска помощ от Интерпол. Явно, сметнал бе собствената си охрана за недостатъчна. И къщата на откривателката бе превърната в малка крепост. Бронирана кола я откарваше до лабораторията и, бронирана кола я връщаше обратно.
Благодарение на тая бдителност враговете не можаха да предприемат други нападения.
Но ако при нея не им се удаде да се похвалят с какъв да е успех, то другаде бяха успели напълно в пъклените си кроежи. Вече няколко световни учени, които се занимаваха с калмарската проблема, бяха намерили смъртта си. Наистина — при напълно правдоподобни обстоятелства. Най-обикновени злополуки: автомобилни катастрофи, изтървани предмети от строежи, самоотравяния по погрешка, неправилно манипулиране с електрически уреди. Но тъкмо това съвпадение, случайната гибел на десетина учени от една област за няколко дни, беше подозрително и удесеторяваше предпазливостта на Девид Дейвис и на агентите от Интерпол.
Под тяхната закрила отчаяната изследователка завърши най-важните си опити, убедена напълно, че ако държеше да предизвика нужната панзоотия, световно заболяване, сред калмарите, беше длъжна да постигне възможно най-плътна концентрация на болестотворния възбудител в определена среда.
Планът постепенно узряваше в съзнанието й. Трябваше да издебне кракените, които все още си оставаха заклети индивидуалисти, когато са се събрали в голямо множество. А това се случваше единствено при брачния им празник. От многото тайни в живота на тия загадъчни чудовища учените бяха успели да разкрият и тази. Но кога? И къде?
Нямаше съмнение, че „Британия“ случайно бе попаднала сред такова сборище.
За осъществяване задачата на доктор Костова Съветският съюз изпрати в Неапол последния си модел дълбокоморска миниподводница. Едно чудо на техниката, с чиято помощ изобретателката се надяваше да проследи живите си обекти и да ги инфектира с готовата бактериална култура.
На следния ден предстоеше първият опит.