— Не ви разбирам!
Той се обърна леко.
— Та има ли по-голямо насилие от нуждата?
И видял, че тя вече е схванала мисълта му, рязко добави:
— Ние с вас трябва да спасяваме милиардите на „Лойд“, на корабоплавателните компании, на корабостроителните тръстове, на банките, които ги финансират…
— И човечеството! — прекъсна го доктор Костова.
— Вярно! — съгласи се той. — Между другото — и човечеството. Но главно — „Лойд“. Иначе, смятате ли, че би ви отпуснал подводницата си? Ей тъй, от алтруизъм…
После процеди през стиснати зъби:
— И защо, кажете ми! Защо? Защото те държат ключовете на касите с парите, от които ние се нуждаем…
Дейвис опита да се поправи, забелязал и тоя път несъгласието по лицето й:
— Извинете! Говоря за себе си, не за вас. Трябват ми пари, много пари. Защо те да имат, пък аз да нямам? За пари правя всичко, за пари и сега съм тръгнал да се завирам в това демонско свърталище.
— Пък аз мислех…
— Какво сте мислили, синьора? Че от идеализъм ли, или от жажда за приключения? „Железния Девид“ — тъй ме наричаха. С най-лудите задачи все аз се захващах. И все без късмет. Все нещо попречва. И все не успявам да се измъкна от пипалата на ония „кракени“ зад махагоновите бюра.
Навън бе причерняло съвсем. Само за проверка, вече съжалил за неуместната си откровеност, Дейвис включи прожектора. И в грейналия му сноп се завъртяха като снежна вихрушка милиардите планктонни микроорганизми, сред които като едри снежни парцали преминаваха скариди, медузки и рибки.
Светлината отново угасна. Нямаше защо да привличат напразно любопитството на океанските обитатели.
Изведнъж кривата на ехолота, която чертаеше почти водоравния профил на дъното, започна рязко да се дига нагоре. После, след малко спадане, отново отскочи, за да се спусне пак надолу.
— Средноокеанският хребет — обясни повече на себе си Костова. — Едно от тия тайнствени меридионални образувания, където се ражда новата океанска кора… Пресечени от още по-тайнствените рифови долини, всъщност пукнатините, през които се излива новата лава, за да образува тая млада океанска кора… Едно от най-приемливите обяснения на Вегенеровата хипотеза за плаващите континенти… А може би и на хипотезата за разширяващата се вселена…
Не довърши. Ехолотът отскочи рязко нагоре. Беше уловил „лъжливо дъно“. И то тъкмо на определеното от електронната машина място. На дълбочина около хиляда метра.
Костова побърза да изключи плашещото главоногите електромагнитно устройство. Сега задачата им беше не да ги отблъскват, а да се вмъкнат, доколкото беше възможно, неусетно сред тях. Трябваше да поемат и тоя риск.
И все пак откривателката не се съмняваше в сигурността на започнатото дело. От една страна, се доверяваше на десетхилядния волтаж, който ги обгръщаше с непроницаема, макар и невидима броня. А от друга — на любовното опиянение, което прави другите, познатите й земни животни, слепи и глухи, и което би трябвало със същата сила да важи и при тия влюбени страхотии.
Подводницата бе достигнала с далечен обход хилядата метра. И бавно, дебнешком, се примъкваше към калмарското струпване.
Елена Костова, случайно погледнала тила на пилота и видяла избликналата по врата му пот, се досети за страшното напрежение, което той преживяваше сега.
Тя никога не се бе смятала храбра. И може би ако трябваше да извърши това същото някога, когато беше щастлива майка и съпруга, навярно щеше да потърси друг способ, при който няма да е нужно непосредственото участие на човека. Може би… Но днес беше друго. Животът повече не й бе нужен. Изпълнила бе и дълга си към хората. Можеше да се оттегли… В покой… На този рейс неволно разчиташе да я улесни, да й осигури почтено дезертьорство от живота. Затова не бе и помисляла дори, че трябва да се връща. Цялото й внимание, всичките й грижи и усилия бяха насочени към едно — да стигне до калмарите. И да ги зарази. Само това…
В своето отчаяние не бе и помислила, че с нея има и друг човек. Сети се едва сега. Дейвис искаше да живее. Дейвис искаше да спечели, за да живее… И тя нямаше право да го пожертвува ведно със себе си… Трябваше да изпълни задачата, но с точно премерени дози смелост и предпазливост, които да изключат неуспеха.
Ето, върху екрана на ехолокатора се появиха първите силуети на чудовищата, които с приближаването нарастваха бързо, запълваха го целия. Плуващи самотници като разлюляни от буря цепелини или пък вече разделени на двойки, прегърнати в някакъв неправдоподобен танц, кракените бяха тъй заети със себе си, че дори не забелязваха намъкналите се в тяхната среда чужденци. Или пък смятаха подводницата за свое подобие?