Добрата й изолация не позволяваше на термолокаторните им органи да открият скритите в металната вътрешност топлокръвни същества.
Костова подсъзнателно търсеше смъртта. И въпреки това, в тая непосредствена близост, обградена отвред с невидимите им, само опипвани от звуковите лъчи на апаратите многотонни туловища, изтъкани от мускули и ненаситна ярост, при заплашителните тъпи удари на водните им помпи, при шумното отъркване кожа о кожа на възлестите им пипала, наподобили гъвкави обелиски, при сатанинските просветвания на огромните им очища, тя неволно усети ледена тръпка по тила си. И неовладяно желание, срамно и обидно, да изкрещи в ухото на пилота:
— Назад! Назад!
Не го стори. Познаваше се добре, беше от тия хора, за които дадената дума, чувството за дълг значат много. Не само празно, надуто себеизтъкване.
Тя опря пръсти върху клавишите на артилерийското устройство. И когато прецени, че се е премерила точно, натисна решително. Чу се съвсем слабо изпукване. Безгласният патрон изтласка през водния пласт ампулата с бактерии, заби я в меката плът на калмара. Огромното главоного, отдадено напълно на любовното блаженство, дори не трепна, неусетило, че смъртта прониква в синята му кръв.
Втори изстрел — по друга цел… Трети… Четвърти…
Стиснал от възбуда челюсти, със скърцащи от напрежение мускули, Дейвис следваше уверено посоката, която му бе задала биоложката.
Подводницата продължаваше да кръстосва из калмарското множество, чужда на тоя кошмарен ритуал — за създаване на живота — като странен символ на смъртта сред зачевания живот. А те не го осъзнаваха, не се и запитваха дори какъв е тоя особен чужденец, безполов, равнодушен участник в тяхното вечноповтарящо се тайнство. Оставяха го безнаказано да сее смъртта…
Ей тия мисли, за всички може би освен за кея нелепи, глупаво сантиментални, пробягваха в съзнанието й. Убедена в правотата на своето дело и в същото време, колко не на място — с някакво неовладяно съжаление към ужасните чудовища.
И тя неволно пошепна:
— Мисля си — имаме ли право? С нашата намеса…
Скован от напрежение, пилотът процеди през зъби:
— Всеки си има своето право. Ние — нашето, те — тяхното. Побеждава правото на по-силния. Абсолютната правда — това е силата.
Учен с мирогледа на доктор Костова не можеше да се съгласи с такова разбиране, но тоя път тя замълча, натиснала без прекъсване клавишите и изстрелваща поредици от болестотворните куршуми.
Индикаторът премига, предупреждавайки ги, че „боеприпасите“ им са на изчерпване. А морето от жива плът сред истинското море край нея не свършваше.
Тя отпусна ръце.
— Толкова! Можем да докладваме: „Задачата изпълнена!“
Дейвис се отпусна върху облегалката на креслото с въздишка на облекчение.
— Тия, дето дават парите… Ако знаеха… Колко ни струва…
И бавно обърна щурвала.
Подводната лодка се измъкна предпазливо от зловещото множество. Насочи се плавно, отново по спирала, към повърхността, откъдето да телеграфира за постигнатия успех и където да дочака долитането на друг самолет, който да я вземе на борда си.
Така, замаяни от сполуката си, уверени в безопасността си, и двамата забравиха да включат отново електромагнитното калмарско плашило. А когато мракът на бездната започна да просветлява, угасиха и екрана на ехолокатора. Две грешки една подир друга…
Затова когато кракенът излетя от черносинята пропаст като подводен вулкан, някакво подобие на огромна вулканична бомба, и залепна върху металната си жертва с всичките си пипала, двамата се вледениха.
Пръв се опомни Дейвис. По-здрави бяха нервите му. Пък и релето за включване повърхностния ток беше пред него. Той дръпна рязко дръжката, едва удържащ се в креслото от силните тласъци. Колосалната молюска по навик опитваше да завлече плячката си в дълбините, като непрекъснато стържеше с огромната си човка там, където би следвало да бъде главата на кашалота.
Чу се изпращяване. Ослепителен блясък. И отново тъмнина…
А лодката продължаваше да се подмята като безсилна играчка в десетте пипала, изгубила напълно доскорошната си увереност и сила.
— Проклетници! — изруга Дейвис, вкопчен с две ръце в креслото, изтървал и без това ненужния му щурвал. — Това е дело само на ония… От авиотръста… Жак Буланже… И бандата му…
Доктор Костова не отговори. Той се обърна и видя как отпуснатото й тяло се търкаля по пода. На една страна, на друга. Пресегна се с ръка и я хвана, задържа я.
Още по-добре! — помисли си той. — Така, в безсъзнание, поне няма да види края…
Към илюминатора беше прилепнало окото на калмара, едва вместващо се в него, и ги разглеждаше някак по човешки осмислено. И в същото време с нечовешка, сатанинска ярост. Дълбоко, безпощадно и безкрайно…